Франк Хърбърт - Експериментът Досейди

Нищо не може да ги възпре. Нищо.

Подобна оценка навярно бе преувеличена. Досейдийците си имаха своите бариери в чисто физически смисъл. Но те не бяха ограничени от условностите и морала на Разума. Тук човек можеше да си купи всичко, всяка забранена поквара, родена в нечие въображение. Тази мисъл обсеби Маккай. Спомни си за безбройните наркотични вещества на Досейди. Властта на безскрупулното малцинство, която се крепеше на порока, бе ужасяваща. Но сега не беше моментът да се бори с колебанията си. Маккай тръгна надолу по стълбището с пресилена решителност, следвайки указанията на Бахранк. Не му оставаше нищо друго. Площадката в дъното на стълбите представляваше широко тъмно пространство, осветено от мъждива лампа, прикрепена към една черна врата. Двама хуманоиди дремеха на столовете си до вратата, но имаше и трети, клекнал до тях с нещо като примитивна бомба в ръцете си.

— Джедрик ме повика — каза Маккай.

Часовоят с бомбата му кимна да продължи.

Агентът мина покрай него, хвърляйки бърз поглед към нея — тръба и метална кутия с копче, върху което часовоят бе поставил палеца си. Едва не се препъна. Това бе адска машина тип „камикадзе“! Ако по някаква причина часовоят вдигнеше палеца си, съоръжението без съмнение щеше да експлодира и да избие всички на стълбището. Маккай погледна двамата заспали мъже. Как можеха да спят при такива обстоятелства?

Сетне вниманието му бе привлечено от черната врата и мъждивата лампа. Над всички зловония тук властваше натрапчивата миризма на силно подправена храна. Той забеляза, че вратата е масивна и с блестяща шпионка на нивото на лицето. Отваряше се автоматично. Премина през нея и влезе в широка ниска стая, препълнена — не, претъпкана! — с хора, насядали по пейки около маси с хоризонтални подпори. Между пейките почти нямаше място за минаване. Хората поглъщаха храната си с лъжици от малки купи. Сервитьори и сервитьорки притичваха през тесните проходи, оставяйки пълните съдове с трясък и прибирайки празните.

Над всички доминираше една дебела жена, седнала пред малко писалище, поставено върху платформа вляво от Маккай. Мястото й позволяваше да контролира входа, целия салон и страничните летящи врати, през които сервитьорите влизаха и излизаха. Това чудовищно създание оставяше впечатлението, че никога не е напускало високия си трон. И наистина, Маккай бе готов да повярва, че е прикована там завинаги. Ръкавите на зеления гащеризон се впиваха в плътта й и на това място ръцете й бяха подпухнали. Глезените й се бяха надиплили върху обувките под формата на гънки.

Седни и изчакай.

Предупреждението на Бахранк бе просто и ясно.

Той огледа пейките за свободно място. Но преди да успее да направи и крачка, чу пискливия глас на дебелата жена.

— Името ти?

Отмести поглед към мъничките зли очи, обрамчени с гънки от тлъстина.

— Маккай.

— Така си и помислих.

Тя вдигна надипления си пръст във въздуха. Някъде тълпата притича едно момче. Едва ли имаше повече от девет години, но очите му бяха белязани от хладния печат на зрелостта. То вдигна очи към дебелата жена и зачака указанията й.

— Това е той. Отведи го.

Момчето се обърна, без да погледне дали Маккай го следва, и тръгна към летящите врати на сервитьорите. На два пъти агентът едва не бе стъпкан от тях. Неговият водач някак си успяваше да предугади отварянето на всяка врата и да отскочи встрани.

Накрая стигнаха до солидна черна преграда с шпионка. Водеше към къс коридор със затворени врати от двете страни и сляпа стена в дъното. Когато се изправиха пред нея, тя се плъзна встрани и тръгнаха по тесен и застлан с каменни плочи под. На тавана през големи разстояния висяха електрически крушки. Стените бяха влажни и миришеше отвратително. От време на време стигаха до широки площадки с часовои. Преминаха през няколко охранявани врати, изкачваха се и пак се спускаха надолу. Маккай изгуби представа за броя на завоите, площадките и охраняваните постове. Малко по-късно навлязоха в поредния недълъг коридор с врати от двете страни. Момчето отвори втората вдясно, изчака Маккай да влезе и затвори след него. Всичко бе извършено без нито една дума. Откъм коридора долитаха отдалечаващите се стъпки на водача му.

Стаята бе малка и слабо осветена от прозорците, разположени високо горе. Дългата около два метра маса с хоризонтални подпори, пейките от двете й страни и столовете в двата й края изпълваха почти цялото пространство. Стените бяха от гол сив камък. Маккай отиде до стола в дъното и седна. Остана така няколко минути, възприемайки новото място. Стаята бе студена — гауачинска температура. Един от високите прозорци зад него беше открехнат и той чуваше шумовете от улицата: тежки превозни средства, спорещи гласове, многобройни стъпки. Усещането, че Развъдникът прониква в тази стая, бе твърде силно. Някъде по-наблизо, зад единичната врата, се чу трясък на глинен съд и след това свистене на пара.