Франк Хърбърт - Експериментът Досейди

Онова, което обичаш и цениш, ще бъде използвано срещу теб.

Тя се наведе напред, за да скрие тревожното си отражение в стъклото и погледът й политна далече надолу към улицата. Ето така беше по-добре. Пожертваните от нея досейдийци престанаха да бъдат топли и пулсиращи създания. Те вече бяха сведени до далечни движения, така безлични, както и танцуващите върху монитора цифри.

Джедрик забеляза, че движението не беше натоварено. Само няколко бронирани коли и никакви пешеходци. Единствено онзи изстрел в прозореца бе нарушил спокойствието на града. Все още хранеше смътна надежда, че снайперистът е избягал, макар че много по-вероятно беше този глупак да е бил заловен от някой патрулен отряд. Сганта от Периферията продължаваше да изпробва отбранителните съоръжения на Чу с тягостно повтарящи се резултати. Снайперистите рядко изчакваха късните и тихи часове на деня, когато патрулите се срещаха по-рядко, часовете, през които дори и някои от най-могъщите хуманоиди и гауачини се осмеляваха да излязат навън.

Симптоми, всичко тови са симптоми.

Нападенията от Периферията бяха само един от многобройните симптоми на Досейди, които Джедрик се бе научила да разчита по време на своето рисковано изкачване, достигнало връхната си точка в този кабинет. Не точно мисъл, а по-скоро нагласа на съзнанието, появяваща се в особени моменти на концентрация.

Отношението ни към нашето минало е тревожно и то не може да бъде обяснено от религията. Ние сме примитивни по непонятен начин, нашият живот е изтъкан от познатото и странното, от разумното и безумното.

Поради тази причина някои налудничави решения в очите на досейдийците изглеждаха великолепни и примамливи.

Безумен ли беше моят избор?

Не!

Данните стояха подредени в ума й, ясни и понятни — факти, които тя не можеше да заличи, просто извръщайки глава. Планетата Досейди бе замислена и извадена от някаква космическа торба за късмети: „Дайте ми малко от това, малко от това и малко от това…“

Планета на несъвместими противоположности.

Демополът, чрез който Досейди контролираше и манипулираше компютъризираното си общество, не съответстваше на свят, който използва енергия, излъчвана от сателит в геосинхронна орбита. Демополът вонеше на примитивно невежество, той бе дошъл от общество, залутало се по пътя на юридическия бюрократизъм — за всяко нещо си има закон и всичко се управлява от закони. Догмата, че неколцина вдъхновени от Бога хора са избрали каньона на река Чу, за да построят град, изолиран от отровната планета, и че това е станало само преди някакви си двадесетина поколения, беше мъчно смилаема. И този енергиен сателит, който се рееше над Стената на Бога — зловоние на дълга и сложна еволюция, в която нещо толкова очевидно дефектно като Демопола отдавна трябваше да бъде изхвърлено на бунището.

Космическа торба за късмети, замислена с определена цел.

Ние не еволюираме на тази планета.

Развитието на Досейди бе спряло както за гауачините, така и за хората. Тук се използваха едновременно и компютърната памет, и обикновените картотеки. Броят на наркотичните вещества, които можеха да бъдат намерени, беше скандално голям и въпреки това наркотиците бяха противопоставени на една религия, толкова плитко скроена и вулгарна в изискванията си за „проста вяра“, че двете явления оставаха в постоянна война. Мистиците умираха за „новите си прозрения“, а поддръжниците на „простата вяра“ използваха контрола си над наркотичните вещества, за да печелят все повече и повече власт. Единствената истинска вяра на Досейди беше оцеляването чрез власт и завоюването на все повече власт, за да можеш да контролираш онова, от което другите се нуждаят за оцеляването си. Тукашното общество познаваше бактериите, вирусите и мозъчните процеси, но не можеше да сложи край на Периферията и подземните Развъдници, където лечителите от култа джабуа церяха болните си с дима на тлеещи плевели.

Не можеше да стъпче и Кейла Джедрик (все още не) заради онова, което тя бе видяла. Несъвместимостите бяха навсякъде около нея, в града, в Периферията. Общество, в което се наблюдаваха толкова много антагонистични явления, не можеше да бъде нормално.

Не можеше.

Джедрик усещаше разпрострелия се около нея град с неговите непонятни полярности. Видовете на планетата бяха само два: хора и гауачини. Защо два? Нямаше ли други видове във вселената? В някои артефакти на Досейди неуловимо се загатваше за принадлежности и сечива, съобразени с еволюцията на не толкова гъвкави пръсти, колкото тези на гауачините и хората.