Франк Хърбърт - Експериментът Досейди

Тя въздъхна. Напомняха й блеещи агнета, затворени в кошара, за да бъде примамен един по-особен звяр на отровната земя на Досейди. Нейните петдесет жертвени животни щяха да създадат незначителен излишък от нещастия, изчезнал бързо на фона на високата смъртност, преди някой да разбере каква е била целта на този ход.

Досейди е болен, помисли си тя. И не за първи път си зададе въпроса: Това наистина ли е Адът?

Мнозина смятаха, че е така.

Над нас тегне нечие проклятие.

Но никой не знаеше какво бяха сторили, за да заслужат подобно наказание.

Джедрик се облегна назад, погледът й прекоси кантората без врати, насочвайки се към звуковата бариера и млечната светлина на преддверието. Някакъв странен гауачин мина, тътрейки се, покрай входа на кабинета й. Това беше същество с жабешко телосложение — служител, изпълняващ официална поръчка, чиито възлести ръце стискаха здраво пакет с кафеникави книжа. Зелената му кожа блещукаше, сякаш съвсем наскоро бе излязъл от водата.

Гауачинът й напомни за Бахранк, примамващ Маккай в нейната мрежа. Бахранк, който изпълняваше заповедите й, защото беше пристрастен към контролираното от нея вещество. Толкова по-глупаво от негова страна, че бе допуснал да привикне към някаква съставка, необходима за живота му. Един ден Бахранк щеше да продаде всичко, каквото знаеше за нея, на шпионите на Електора, но тогава щеше да е твърде късно и Електорът щеше да научи само онова, което тя пожелае и когато го пожелае. Джедрик бе избрала Бахранк със същата предпазливост и внимание, с които бе ползвала терминала на компютъра; същата предпазливост и внимание, които я бяха накарали да чака някой като Маккай. Хората-жаби бяха прословути с това, че получеха ли веднъж задача, проявяваха стриктност в изпълнението й. Те притежаваха вродено чувство за ред, но знаеха и границите на закона.

Джедрик обходи кабинета си с поглед, пестеливата функционална подреденост на помещението й я изпълни с тихо задоволство. Всичко тук беше аранжирано с педантична добросъвестност и отразяваше нейната вътрешна психическа нагласа. Радваше се, че скоро ще напусне това място, за да не се върне никога повече — като насекомо, което сменя кожата си. Стаята беше четири стъпки широка и осем дълга. От лявата й страна до стената бяха наредени дванадесет въртящи се картотеки, мрачни караули на нейните методични навици. Бе набрала нови кодове за заключване и заложила устройство за унищожаване на съдържанието, което щеше да се активира, когато гадините на Електора тикнеха носовете си вътре. Навярно щяха да сметнат това за вероломно посегателство и последен саботаж в пристъп на гняв. Щеше да мине известно време, преди натрупаните съмнения да ги насочат към преоценка и безсилни въпроси. Дори и тогава можеше да не я за подозрат в елиминирането на петдесетте човешки същества. В края на краищата тя също влизаше в списъка на петдесетимата.

Тази мисъл я накара да изпита някакво неясно чувство на загуба. Колко дълбоко проникващи бяха съблазните на властта на Досейди! Колко изтънчени! Стореното току-що от нея предизвика пукнатина в компютърната система за разпределяне на неотровна храна върху територията на единствения град на Досейди. Храната — ето това беше истинската основа на Досейдийската социална пирамида, непоклатима, грозна и застрашителна. Пукнатината я отстраняваше от една могъща ниша в тази пирамида. В продължение на много години тя беше Кейла Джедрик, Старши Свързочник — достатъчно дълго, за да се научи да се радва на високия си пост в структурата на властта. Губейки ценна точка в безкрайната игра на оцеляване, сега трябваше да живее и да действа единствено с личността на Кейла Джедрик — военачалника. Ход, чиято цел беше всичко или нищо, отчаяна стъпка на комарджия. Джедрик чувстваше, че скоро ще бъде в уязвима позиция. Но тая игра на комар бе започнала много отдавна, картите бяха раздадени още при замислянето на Досейди, когато нейните предци бяха вникнали в природата на планетата, заемайки се впоследствие с възпитанието и обучението на личността, която ще направи решителния скок.

Аз съм тази личност, каза си тя. Това е нашият момент.

Но бяха ли успели да преценят правилно проблема?

Джедрик погледна надолу през единствения прозорец към улицата на каньона. Собственото й отражение се взираше в нея: твърде тясно лице, тънък нос, прекалено широка уста и големи очи. Косата й би могла да бъде впечатляващ шлем от черно кадифе, ако я пуснеше, но Джедрик поддържаше къса прическа, която да й напомня, че не е някакъв магнетичен сексуален обект и трябва да разчита само на интелекта си. Именно така я бяха възпитавали и обучавали, и тя бе усвоила най-суровите уроци на Досейди още от рано. Бе израснала на ръст преди да навърши осемнадесет години, тялото й се бе издължило повече от краката и изглеждаше още по-висока, когато седеше. Гледаше отгоре надолу към повечето гауачини и хуманоиди от мъжки пол, при това не само в буквалния смисъл на думата. Нейните любящи родители и техните предци й бяха завещали още един подарък (и урок). Урок, който на Досейди не можеше да остане ненаучен.