Франк Хърбърт - Експериментът Досейди

Неговата приятелка кейлбан не го допусна до себе си.

Куршумът изтрещя в прозореца зад бюрото на Кейла Джедрик, после рикошира и се понесе с писък през подобната на каньон улица, далече долу под нейната кантора. Джедрик дори не трепна и това я накара да изпита гордост. Патрулите на Електора щяха да се погрижат за снайпериста. Патрулите, които всяка сутрин профучаваха по улиците на Чу, щяха да проследят звука на изстрела и да разберат откъде е дошъл. Тя хранеше известна надежда, че снайперистът ще успее да избяга при сганта от Периферията, но после си даде сметка, че тази надежда е слабост и я пропъди от мислите си. Сега имаше много по-важни грижи от съдбата на някакъв диверсант.

Джедрик се пресегна към ъгъла, където ранните слънчеви лъчи хвърляха отблясък върху контактната дискета на нейния терминал в Главния счетоводен компютър. Взря се в летящите пръсти, които сякаш бяха нещо отделно от нея. Те се стрелваха към клавиатурата като насекоми. Терминалът беше функционален инструмент, символ на нейния пост на Старши Свързочник. Апаратът беше поставен в специално изрязан сектор на бюрото — сив, зелен, златен, бял, самотен и смъртоносен. Сивият му екран почти се сливаше с повърхността на бюрото.

Пръстите й заиграха в отмерен и точен ритъм по клавишите. На екрана се появиха жълти цифри, проверени и осреднени по нейна заповед — в златистите им очертания се криеше тънка ивица на примесеното с насилие провидение.

Всеки ангел е въоръжен със сабя, помисли тя.

Но в действителност не гледаше на себе си като на ангел, нито пък считаше, че оръжието й е сабя. Нейното истинско оръжие беше интелектът, закален и изострен от ужасните решения, които често трябваше да се взимат на Досейди. Емоциите бяха сила, дето трябваше да се отклонява навътре или да се насочва срещу всеки, който не е успял да научи уроците на тази планета. Джедрик познаваше собствените си слабости и ги криеше предпазливо; нейните любящи родители (таили любовта си зад изтънчена жестокост) я бяха научили, че стоящите пред Досейди дилеми изискват наистина ужасни решения.

Разгледа числата върху монитора, после ги изтри и въведе нови. Знаеше, че с това отнема препитанието на петдесет човешки същества на нейната планета. Мнозина от тези петдесет души нямаше да оцелеят дълго след жестоката подигравка. Всъщност пръстите й бяха оръжия на смъртта за онези, които се проваляха при изпитанието. Но не усещаше никакво чувство на вина към хората, които убиваше. Действията й бяха продиктувани от скорошното пристигане на Йори Х. Маккай, налагаше се да бърза.

Мисълта за Маккай извикваше у нея гневно удовлетворение. Бе го чакала като хищник, притаил се в своята дупка в земята. Неговото име и код за самоличност й бяха дадени от шофьора й Хави, който явно се надяваше Джедрик да погледне на него по-благосклонно. Тя прие информацията и направи обичайното си проучване. Съмняваше се дали някой друг на Досейди можеше да постигне същия резултат, реализиран с помощта на нейните източници: Йори Х. Маккай беше възрастен мъж, представител на човешкия вид, чието съществуване изглеждаше невъзможно. Името му не се споменаваше никъде на тази планета, върху нито един документ — то не можеше да бъде открито нито в отровната Периферия, нито в Развъдниците на Чу. Маккай не съществуваше, но всеки миг той щеше да пристигне, преведен тайно от един гауачин, временно под нейно разпореждане. Маккай беше именно онова, от което тя имаше нужда. Не просто възможен ключ към Стената на Бога (за разлика от Хави, който можеше да бъде сравнен с изкривен и повреден шперц), а нещо чисто и сигурно. Никога не бе имала намерение да атакува тази ключалка с обикновени инструменти. Шансът щеше да бъде само един; и изискваше най-доброто.

Затова петдесет човешки същества от Досейди заеха безликите си места зад цифрите на нейния компютър. Примамка, която можеше да бъде пожертвана. Действията й не означаваха незабавна смърт за тези обречени хора. Възможно беше четиридесет и девет от тях никога да не разберат, че са били тласнати към преждевременна гибел в резултат на съзнателен избор. Някои щяха да попаднат в Периферията, където ги очакваше отчаяно и кратко съществуване. Други щяха да загинат в ожесточените сражения, които тя ускорено подготвяше. Трети щяха да намерят смъртта си в Развъдниците. За повечето от тях смъртоносният процес щеше да трае достатъчно дълго, за да бъде прикрита нейната намеса. Но те вече бяха убити в компютъра й и тя знаеше това. Джедрик прокле родителите си (и другите преди тях) за тази нежелана чувствителност към кръвта и сухожилията, скрити зад цифрите върху монитора. Тези любящи родители я бяха възпитали както подобава. Можеше никога да не види мъртвите тела, не беше нужно да мисли за нито един от петдесетимата и въпреки това ги чувстваше зад екрана на компютъра… топли и пулсиращи.