Франк Хърбърт - Кошерът на Хелстрьом

Перюджи държа доста дълго телефонната слушалка, преди Шефа да отговори. Беше приседнал на крайчеца на леглото, малко след като се върна от обяда с Хелстрьом. Обядът го беше разочаровал напълно — нито следа от Фанси, всичко бе протекло доста официално в столовата на стария хамбар и никакъв отговор на подмятанията му за нови открития. Шефа нямаше да хареса доклада му.

Най-сетне в слушалката се разнесе гласът на Шефа, напрегнат и отзивчив, въпреки дългото забавяне. Старецът значи не беше заспал, а по-скоро се занимаваше с нещо, което не желаеше да прекъсне само за да отвърне на зова на телефона, който нерядко наричаше „това изобретения на ада“.

— Нали ви казах, че ще позвъня веднага щом се върна? — поде Перюджи.

— Откъде се обаждаш?

— От мотела, защо?

— Сигурен ли си, че този телефон е чист?

— Чист е. Проверих го.

— Въпреки това, да включим заглушителите.

Перюджи въздъхна и извади прибора. След като го монтира, гласът на Шефа звучеше някак отдалечено и кухо.

— Кажи сега какво си открил — нареди Шефа.

— Отказаха да отговорят по какъвто и да било начин на подмятанията ми за металургията и новите открития.

— Направи ли ясни предложения?

— Казах, че познавам човек, готов да плати дори милион за нови открития в тази област.

— И това не ги заинтригува?

— Ни най-малко.

— Съветът започва да ме притиска — каза Шефа. — Налага се да ускорим нещата, по един или друг начин.

— Този Хелстрьом трябва да има някаква цена!

— Мислиш ли, че ако вдигнем мизата той би могъл да захапе примамката?

— Не съм съвсем сигурен. В момента по-скоро ми се иска да изпратя Джанвърт и Миърли на юг от долината на Хелстрьом, за да потърсят някакви следи от Карлос и Тимиена. Нещо ми подсказва интуитивно, че са се приближили от юг. В тази част има повече дървета, а всички знаем колко предпазлив е Карлос.

— Никого няма да пращаш.

— Шефе, ако…

— Казах — не.

— Но ако все пак успеем да притиснем по някакъв начин Хелстрьом ще измъкнем онова, което ни интересува далеч по-лесно. Ще получим каквото ни трябва преди още съветът да… е, нали знаете как се държат онези, когато станат подозрителни.

— Няма да учиш баща си как се мътят яйца. Казах вече — не!

Перюджи почувства, че разговорът се затяга.

— Тогава какво да правя?

— Разкажи ми какво си видял в чифлика на Хелстрьом.

— Нищо повече от вчера.

— По-точно.

— В известен смисъл всичко изглежда съвсем естествено. Може би прекалено естествено. Никакви смехове, нито пък усмивки, всички са сериозни и посветени на работата. Точно тази дума ми хрумна, докато ги гледах — посветени. И това не е никак естествено. Приличаха ми на членове на някаква комуна, готови да се захванат с жътвата.

— Както е тръгнало, май няма да хванем голяма риба в този вир — рече Шефа, — но нали е дълъг пътят на човека към славата. Все пак, проблемът изглежда е доста по-сериозен, отколкото предполагаш.

— Така ли? — Перюджи внезапно беше на щрек, съсредоточен във всяка дума, идваща от другия край на жицата.

— Днес ми се обадиха отгоре — заговори Шефа. — Специален сътрудник на Човека. Поискаха да узнаят, дали някой от нас не си пъха носа в работата на Хелстрьом.

— Охо! — поклати глава Перюджи. Това обясняваше защо Хелстрьом се държи толкова уверено. Как ли този дребен доктор по насекомите е стигнал толкова нависоко?

— И вие какво направихте? — поинтересува се Перюджи.

— Излъгах — отвърна с безизразен глас Шефа. — Казах, че трябва да е бил някой друг, защото не знам нищо за това. Обещах обаче, да проверя, дали някой от моите сътрудници не е проявил самоинициатива.

Перюджи се загледа замислено в стената. Срещу кой се бяха изправили този път?

— Ако ни потрябва жертва, винаги можем да им подхвърлим Меривейл.

— Хрумна ми и тази възможност.

„И тази!“ — помисли си Перюджи.

Но Шефа не му остави време за тревожни мисли.

— Разкажи ми сега, с какво се занимават в чифлика.

— Снимат филми за насекомите.

— Това го чух още вчера. Нещо друго?

— Не съм съвсем сигурен какво точно правят, но имам известни подозрения къде го правят. Под хамбара-студио има мазе, където са разположени гардеробната и други подобни помещения, които на пръв поглед изглеждат съвсем обикновени. Но между хамбара и къщата има тунел. Минахме по него, когато се отправихме да обядваме в къщата. А, освен това, там ни чакаха няколко доста странни госпожици. Четири на брой, хубави като кукли, но въобще не говорят — дори когато ги запиташ нещо.