Франк Хърбърт - Кошерът на Хелстрьом

— На около пет минути назад.

— Разположете още няколко отряда, така че да отрежат пътя му към града. За всеки случай…

— Ами другите полицаи? — попита един от наблюдателите.

— Кажете на работниците да привлекат по всякакъв възможен начин вниманието им върху себе си! Дявол да го вземе, този Джанвърт! Кошерът има нужда от хора с подобни способности.

И как бе успял да избяга от Кошера?

— При колата е… — докладва наблюдателят отляво.

Някой се обади от дъното на стаята:

— Успяхме да научим как се е измъкнал. — Операторката се извърна, с озарено от сиянието на екрана лице и им разказа накратко какво са открили на трето ниво.

„Използвал е транспортен конвейер за храна!“ — мислеше си Хелстрьом.

Външният беше рискуват така, както не би рискувал нито един от работниците. Доста изводи можеха да се направят, но за това — по-късно.

— Пленничката… — напомни той. — Показахте ли й какво я чака, ако не ни се подчини?

— Показахме й, Нилс — отвърна някой отзад и в гласа се долавяше неприкрито отвращение.

Хелстрьом кимна разбиращо. Никак не им се е харесало, естествено. На него също не му се понрави идеята. Но беше необходимо и всички го виждаха.

— Доведете я тук — нареди той.

Наложи се да я довлекат в бледата светлина на мониторите, а сетне да я държа изправена.

Хелстрьом заговори бавно, като се стараеше да подтисне погнусата в гласа си и през цялото време имаше чувството, че се поднася в жертва на Кошера.

— Кловис Кар — поде той. — Това е името, което ни съобщихте. Все още ли твърдите, че се казвате така?

Тя втренчи поглед в мъртвешки бледото лице на Хелстрьом. „Това е кошмар — мислеше си Кловис. — Ей сега ще се събудя и ще разбера, че съм сънувала отвратителен кошмар“.

Хелстрьом забеляза, че тя бе трепнала, когато произнесе името й.

— Само след няколко секунди, мис Кар, — продължи той — вашият скъп приятел Джанвърт ще навлезе в обсега на един от високоговорителите ни, разположени наблизо. — Той посочи екрана. — Аз ще привлека вниманието му, а след това ще оставя на вас, да го убедите, че трябва да се върне — стига да успеете. Искрено съжалявам, че трябваше да ви подложим на подобни душевни терзания, но сама разбирате, колко необходимо е това за нас. Ще опитате ли?

Тя кимна, а лицето й беше като маска на ужас, в бледо-зеленикавото сияние. Да опита ли! Разбира се! Какво друго й остава, освен да изиграе ролята си в кошмара.

— Много добре — кимна Хелстрьом. — Настройте се на позитивна вълна, мис Кар. Мислете за успеха. Вярвам, че можете да го направите.

Тя кимна повторно, но сякаш бе изгубила съзнателен контрол над движенията си.

Джанвърт тъкмо посягаше към микрофона, все още невярващ, че връзката с цивилизацията е само на една протегната ръка, когато някъде зад него прогърмя оглушително нечий глас.

„Джанвърт!“

Той реагира мигновено, тресна вратата за да изгаси осветлението, шмугна се под таблото и насочи оръжието в мрака.

„Джанвърт, зная че ме чуваш.“

Гласът идваше от дърветата, но навън беше твърде тъмно, за да различи някакви подробности. Завладя го нерешителност. Какъв глупак беше, да остави включена светлината!

„Обръщам се към теб по високоговорител, Джанвърт — продължи гласът. — В дървото над теб е монтиран микрофон, който може да улови гласа ти. Трябва да ми отговориш веднага.“

Високоговорител!

Джанвърт се беше притаил и не издаваше звук. Това беше някакъв номер. Подканваха го да говори, за да издаде местонахождението си.

„Тук, при нас, има един човек, който би желал да поговори с теб. Слушай внимателно, Джанвърт!“

В първия миг Джанвърт не можа да познае гласа от говорителя. Всяка отделна дума беше произнасяна с такова мъчително усилие, сякаш изстискваше и последните сили на говорещия. Гласът, без никакво съмнение, принадлежеше на жена.

„Еди! Тук е Кловис. Моля те, отговори!“

Никой друг, освен Кловис, не го наричаше Еди. Всички останали използваха омразното Дребосък. Той втренчи замислен поглед в мрака. Кловис?

„Еди — продължи тя. — ако не се върнеш при мен, те ще ме отведат долу, в онова място, където… където ти… отрязват краката и останалата… — тя захлипа неудържимо. — Отрязват ти краката и останалата част от тялото, над кръста… и, о Божичко, Еди! Толкова ме е страх. Еди! Моля те, отговори! Моля те, върни се!“