Франк Хърбърт - Кошерът на Хелстрьом

Постепенно светлината над него започна да се усилва, придружена с нарастващия тътен на машини, от който шумът и потракването на конвейера се изгуби. Светлината идваше все по-близко… все по-близко — Джанвърт се напрегна, но така и не успя да реагира, когато конвейера се наклони рязко и го изсипа в метален контейнер, пълен догоре с жълтеникави моркови.

Джанвърт вкопчи отчаяно пръсти в ръба на контейнера, изправи се и се озова в просторно и запрашено хале, претъпкано с контейнери и многобройни товарни работници, които прехвърляха готовата продукция в нещо, подобно на хранилки за животни.

Не повече от шест фута деляха Джанвърт от пода. Той скочи, подхлъзна се и се сблъска с някаква жена, която тикаше пълния контейнер към най-близкото хранилка. От удара жената се строполи назад. Джанвърт стреля в нея с парализатора, за да й попречи да стане, затича се в прохода, подхлъзна се и се пързулна. Пътеката беше покрита със смачкани домати, утъпкани от често минаващите отгоре им колички с контейнери.

Джанвърт премина покрай поредната група работници, но и те, също като него, бяха изпръскани от главата до петите и изглежда не му обърнаха внимание. В мига, когато дръпна вратата, отгоре му се стовари струя ледена вода. Джанвърт пое задъхано въздух, зашляпа по мокрия под, хвърляйки пръски наоколо и когато стигна далечния край на помещението беше съвсем чист. Следваше дълъг, потънал в сумрак тунел. Вода шуртеше от него, стичаше се от оръжието и се събираше в локвички на пода.

Джанвърт погледна наляво, там тунелът се разклоняваше на няколко по-малки коридора, мяркаха се отделни минувачи, но никой не проявяваше интерес към него. Вдясно пък имаше вита стълба, също като онази долу при реката. Стълбата се губеше в тавана и това беше неговата посока. Джанвърт изтича при стълбата, сграбчи перилата и пое нагоре като се придръпваше с ръце. Устата му беше увиснала от изтощение и шока на ледената баня.

Когато наближаваше петата поред площадка видя над себе си чифт боси крака. Стреля право нагоре с парализатора, без да спира изкачването и продължи да натиска спусъка. На платформата, където стълбата свършваше, лежаха пет тела. Прескочи ги и огледа вратата отвъд тях. Приличаше по-скоро на капак, с панти от вътрешната страна и здраво резе. Джанвърт дръпна резето, пантите изскърцаха пронизително, вратата се открехна и през отвора провиснаха коренища. На обратната й страна беше прикрепен масивен дънер, който с отварянето бе полегнал встрани. Джанвърт се промуши в отвора, изправи се и над главата му блеснаха звезди, а вратата изскърца отново и се хлопна. Дънерът тупна на мястото си, прикривайки почти безшумно тайния вход.

Джанвърт трепереше в хладния нощен въздух.

Изминаха няколко минути преди да осъзнае напълно, че се е измъкнал от къщата на ужасите, от гигантския човешки кошер — творение на Хелстрьом. Той погледна нагоре, към звездите. Нямаше никакво съмнение — беше навън. Но къде? Почти невъзможно беше да се ориентира по звездите. В далечината, точно пред себе си, виждаше тъмните върхове на дървета. Опипа с ръка дънера, под който бе замаскиран тайният изход. Дървото беше грапаво и съвсем истинско. Очите му постепенно привикваха с мрака, а мисълта, че е на свобода, пробуждаше нови, неподозирани източници на енергия. Небето вляво беше озарено от слабо сияние и той предположи, че Фостървил е в тази посока. Опита се да си спомни на какво разстояние се намираше. Десет мили? Беше твърде изтощен за да ги измине. Пък и беше съвсем бос. Районът наоколо приличаше на затревен полегат хълм.

Тялото му беше почти изсъхнало, но въпреки това той продължаваше да трепери. Знаеше, че не бива да се бави прекалено дълго. Скоро щяха да открият телата зад него. Малко след това хрътките на Хелстрьом ще са по петите му. Най-важното сега беше да се отдалечи от маскирания изход, да се скрие в мрака. Да открие своите и да им разкаже за онова, което беше видял.

Като се ориентираше по сиянието в небето, Джанвърт тръгна надолу по хълма. В дясната си ръка стискаше плененото оръжие на противника. Този предмет щеше да бъде единственото доказателство за верността на неговия разказ. Една малка демонстрация срещу което и да било опитно животно и всякакво съмнение щеше да изчезне.

Почвата под краката му беше твърда, нерядко настъпваше остри камъчета. Джанвърт се спъна, изгуби равновесие и се стовари върху изгнила дървена ограда, зад която се виеше тесен, прашен път.

Надигна се и огледа, доколкото можа, пътя на лунна светлина. Спускаше се наляво, горе-долу в посока към Фостървил. Закрачи натам, като се олюляваше несигурно и дишаше шумно. Твърде уморен беше, за да се движи безшумно. Пътят се спусна в тясно дере и Джанвърт изгуби звездите от погледа си, но ги видя отново, когато изкачи отсрещния склон.