Франк Хърбърт - Кошерът на Хелстрьом

Изминаха малко повече от пет минути, доколкото можеше да прецени Джанвърт, преди да почувства, че силите му се възвръщат. Не беше съвсем отпочинал, но вече можеше да върви. Дишаше по-леко, но болката в краката и в хълбока си оставаше, имаше усещането че стотици игли пронизват стъпалата му — нали беше пробягал цялото разстояние бос. Знаеше, че тялото му ще понесе още известно време подобно натоварване и след това ще отмалее напълно. Трябваше на всяка цена да открие асансьор. Изправи се, понечи да дръпне вратата и с крайчеца на окото мярна някакво движение надолу в тунела. Въоръжени с пистолети преследвачи се бяха появили иззад ъгъла, но поне оръжията им не бяха насочени и изненадата от срещата спаси Джанвърт. Неговото оръжие вече беше вдигнато, трябваше само да натисне спусъка, което ръката му стори почти от само себе си. Тунелът се изпълни с тътнещото бап-хъмм и човешките фигури бяха покосени.

Докато падаше, един от противниците вдигна пистолета, стреля и куршумът се заби в стената до Джанвърт, посипвайки го с мазилка. Джанвърт обърса бузата си с ръка и погледна окървавените си пръсти.

Нямаше никаква представа дали оръжието може да поразява и през стена, но следващите му действия бяха повлияни от паника, каквато никога досега не беше изпитвал. Той насочи раздвоения край към вратата, натисна спусъка и завъртя оръжието в кръг.

Зад вратата лежаха шест безжизнено проснати тела, в ръката си един от покосените държеше никелиран автоматичен пистолет, 45 калибър, с дръжка от слонова кост. И шестимата бяха мъже, голи и плешиви, и шестимата все още дишаха. Очевидно дебелата преграда беше отслабила парализиращото действие на оръжието. Джанвърт се наведе и вдигна пистолета. Сега вече във всяка ръка стискаше по една оръжие, но познатата тежест на автоматичния пистолет му придаваше значително повече увереност.

— Значи вече има и пистолет — рече Хелстрьом. — Страхотно! Направо страхотно! Той да не е свръхчовек? Преди по-малко от половин час е бил в централната зала за кръстосване. Сигурен бях, че ще го заловим някъде наблизо, а ето че сега е унищожил две от издирващите групи цели осем нива по-нагоре!

Хелстрьом седеше в центъра на гнездото, зад гърба на един от наблюдателите. Креслото, в което се бе настанил, беше единствената възможност да си отдъхне през изминалата нощ. От двадесет и шест часа не беше мигвал, а часовникът на стената показваше четири сутринта.

— Какво ще заповядате? — запита операторът.

Хелстрьом погледна изненадан очертанията на човека пред него. Да заповяда?

— Какво ви кара да смятате, че моите заповеди биха могли да променят нещо? — ядоса се той. — Ваша работа е да го заловите!

— Все още го искате жив?

— Повече отвсякога! Ако наистина е толкова способен, трябва да смесим кръвта му с нашата.

— Вероятно пак е излязъл в някой от главните тунели.

— Разбира се! Наредете на преследвачите да се разположат край асансьорите. Чака го дълъг път нагоре. А вече е изморен. Съсредоточете главните сили в горните етажи. Накарайте ги да проверяват всяка кабина и да парализират съмнителните. Зная… — Хелстрьом вдигна ръка в мига, когато наблюдателят се извърна и го погледна шокиран. — Нищо не може да се направи.

— Но нали и наши…

— По-добре така, отколкото да го изпуснем. Вижте какво направи. Вероятно е включил парализатора на максимална мощност, без да го осъзнава. Всеки път когато стреля губим по няколко работника. И аз като вас съм преизпълнен с гняв, но не бива да забравяме, че той е изгубил контрол над себе си и не знае какво прави.

— Знае достатъчно, за да ни се изплъзва всеки път! — промърмори някой зад Хелстрьом.

Хелстрьом не обърна внимание на този очевиден признак на несъгласие и попита:

— Къде е пленничката? Още преди час наредих да я доведете.

— Трябваше да я свестим, Нилс. Всеки момент ще бъде тук.

— Добре де, кажете им до побързат.