Франк Хърбърт - Кошерът на Хелстрьом

Джанвърт поприкри оръжието с тялото си и закрачи по-бавно в обратна на тълпата посока, дишайки учестено. Докато вървеше надолу по коридора, ослушваше се напрегнато за приближаващи преследвачи. Постепенно шумът зад него утихна, поуспокоен Джанвърт пресече тунела и пое в някакъв страничен коридор, който се изкачваше постепенно нагоре. На около стотина метра по-нататък коридорът се съединяваше с друга галерия и точно на кръстопътя имаше отвори за асансьор. Джанвърт прекоси галерията без да го забележат и се вмъкна в първата кабина нагоре. Още щом стъпи вътре и кабината ускори ход. Огледа се, очаквайки, че някой вътре е увеличил скоростта, но беше съвсем сам. Отворите на етажите се носеха главоломно край него. Преброи девет нива, докато се питаше, дали Хелстрьом не разполага с някакво дистанционно управление на кабината и е увеличил скоростта за да не му позволи да избяга. Крайно рисковано бе да напуска кабината при подобна скорост.

С нарастваща паника Джанвърт пристъпи до вратата и огледа стената за някакви прибори за управление, но нямаше и следа. В мига, когато доближи изхода, кабината забави ход и спря до поредния отвор. Джанвърт побърза да я напусне и едва не се сблъска с двама мъже, бутащи дълга метална количка, покрита с някакъв жълтеникав плат. Мъжете се отдръпнаха от пътя му, ухилиха се и помахаха, а пръстите им се свиваха в същите неразбираеми сигнали, както на сивокосия долу при реката. Джанвърт се насили да им се усмихне и сви рамене, което двамината приеха за съвсем достатъчно, защото продължиха невъзмутимо своя път.

Джанвърт сви в обратна посока. Малко по-надолу тунелът завършваше с висока арка, зад която се виждаха ярки светлини, многобройни машини и хора, които ги обслужваха. Джанвърт не посмя да промени посоката и влезе в широката зала с нисък таван, безброй машини и различни полуготови елементи, подредени на пода. Сред машинарията разпозна струг, някакъв вид щамповъчна преса (таванът над нея бе прорязан и гойния й край се губеше в отвора), още няколко вертикално-пробивни машини, с приведени над тях работници — вниманието на всички, мъже и жени — бе изцяло погълнато от работата. Никой не поглеждаше към него. Миришеше на смазочно масло и нагорещен метал. Приличаше на най-обикновен цех, ако се изключеше фактът, че всички работници бяха съвсем голи. В проходите между машините се движеха ръчни колички с подредени вътре метални предмети с неразгадаемо предназначение.

Джанвърт се помъчи да си придаде замислен вид и закрачи из помещението, надявайки се, че ще открие изход в другия му край. Постепенно забеляза, че за разлика от по-рано, вече имаше известен интерес към него. Една жена дори заряза своя струг, приближи се до него и подуши лакътя му. Джанвърт опита да я отпрати с обичайното свиване на ръцете, погледна надолу и забеляза, че кожата му е плувнала в пот. За Бога, нима я беше привлякла миризмата на пот?

Вече наближаваше отсрещната стена, а все още не виждаше никакъв проход в нея и това го обезпокои. Тъкмо когато си помисли, че е попаднал в капан зърна една плъзгаща се врата, която му напомняше за вратите на тунела, по който се беше изкачвал преди известно време. Вратата беше като тъмна черта в относително по-светлата стена, но когато дръпна ръчката, тя се плъзна встрани. Джанвърт прекрачи спокойно прага, сякаш го правеше безброй пъти на ден и затвори вратата зад себе си. Отново беше в познатия тунел, който вдясно се издигаше нагоре. Ослуша се, за да провери, дали и други не използват тунела, не чу нищо и се заизкачва.

Гърбът и краката му се бяха схванали от умора и Джанвърт неволно се зачуди, колко още ще издържи. Стомахът му беше като опустошен кладенец, устата и гърлото му бяха съвсем изсъхнали. Единственото, което все още му даваше сили, беше отчаянието. трябваше по някакъв начин да избяга от това чудовищно място.