Франк Хърбърт - Кошерът на Хелстрьом

„Изглежда, че е земетресение — отвърна Гемел. — Проверяваме дали има разрушения. Ти добре ли си?“

Меривейл се огледа и включи нощната лампа. Поне ток имаше.

„Да, добре съм. А и в стаята всичко изглежда наред“.

Част от посетителите на мотела бяха излезли по балконите на стаите си, на малко след това се прибраха.

И ето че сега, застанал отдолу, Гемел разпозна силуета на Меривейл и го подкани:

— Хайде, побързай.

Меривейл хвърли цигарата на пода, загаси я с крак и пое към стълбите. Имаше някакво зле прикрито напрежение в жеста на Гемел.

Меривейл затича надолу по стълбите, прескачайки по две наведнъж, без да се безпокои от шума, който вдигаше. Шмугна се през вратата, която Гемел държеше отворена и чу как се хлопва зад него.

Едва когато прекоси половината стая и забеляза тримата, скупчени около маса, с поставен отгоре радиоприемник, Меривейл почувства, че се е случило нещо ужасно неприятно.

До стената имаше легло, покрито с разхвърляни завивки, част от които се въргаляха на пода. Един пепелник бе паднал под масата, сред купчина угарки и пепел. Двама от скупчените край масата мъже бяха облечени, но третият още беше по пижама. Светлината идваше от два плафона на стената. Всички присъстващи, включително и Гемел, бяха вперили напрегнат поглед в телефона, чиято слушалка бе вдигната. Мъжът с пижамата местеше уплашен поглед от слушалката към Меривейл и после пак към слушалката. Гемел посочи телефона и се извърна към Меривейл.

— Дяволите да ги вземат! Те знаят нашия номер!

— Какво? — Меривейл го погледна невярващо.

— Свързахме този телефон едва вчера — обясни Гемел. — Никой не знае за него.

— Не разбирам — рече Меривейл. Той не откъсваше поглед от лицето на Гемел, търсейки някакво обяснение за странния разговор.

— Хелстрьом ни се обади — каза Гемел. — Един от вашите бил при него, как му беше името… да имате Еди… Еди Джанвърт?

— Дребосъка? Дребосъка ръководеше групата, която…

Гемел вдигна пръст пред устата си.

Меривейл кимна.

— Та Хелстрьом ми заяви, че ще е най-добре, ако се вслушаме в думите на вашия човек, инак щял да вдигне целия град във въздуха, заедно с половината от щата Орегон.

— Какво?

— Каза, че това, дето сме го почувствали, въобще не било земетресение. Било някакво оръжие, което — както той твърди — можело да разцепи планетата. Доколко можем да се доверим на този Джанвърт?

— Напълно! — отвърна Меривейл автоматично. И веднага съжали за думите си. Това беше зле обмислен отговор, при това в момент, когато трябваше да защитава с всички сили способностите на Агенцията. Не биваше да проявява абсолютно доверие към Джанвърт, а по-скоро да изрази умерени съмнения.

— Джанвърт е на телефона и иска да разговаря с теб — продължи Гемел. — Вече ме увери, че заканите на Хелстрьом не са напразни, а освен това имал обяснение, защо една от патрулните ни коли не отговаря.

Меривейл отчаяно се нуждаеше от поне малко време, за да прецени ситуацията.

— Но нали ми каза, че телефонната връзка с чифлика била прекъсната? От чифлика ли се обаждат?

— Доколкото ни е известно. Изпратих едно от момчетата да провери кабелите. Изглежда Хелстрьом се е погрижил за възстановяването на връзката, или нещо подобно… Джанвърт твърди, че хората в патрулната кола били в безсъзнание, но отказва да съобщи причината за това. Настояваше първо да разговаря с теб. Рекох му, че спиш, но той… — Гемел кимна към телефона.

Меривейл преглътна мъчително с пресъхнало гърло. Да взривят половината щат? Дрън-дрън! Той приближи телефона, стараейки се да изглежда уверен, вдигна слушалката и заговори с най-добрия английски акцент, на който бе способен:

— Меривейл на телефона.

Гемел извади чифт слушалки, включи ги в допълнителния вход на телефона и ги нагласи, като кимна на Меривейл да продължава.

„Наистина е стария Фукльо, — помисли си Джанвърт, след като чу гласа. — Защо ли са го изпратили?“

Кловис стоеше срещу него, все още пребледняла от уплаха, но вече не хлипаше. Стори му се странно, че голотата й не го възбужда.

Джанвърт кимна на Хелстрьом, изправен само на крачка от него в здрача на студиото в хамбара. Лицето на Хелстрьом, озарено от зеленикавата светлина на странните монитори, изглеждаше мъртвешки бледо.

— Кажи му — нареди Хелстрьом.

Гласът на Хелстрьом кънтеше в цялата стая, предаван от говорителя на пулта.

— Здравей, Джо — поде Джанвърт, като нарочно за първи път се обърна към него с малкото му име. — Насреща е Еди Джанвърт. Сигурен съм, че си познал гласа ми, но ще ти се идентифицирам по друг начин, стига да искаш. Аз съм човекът, на когото даде специалния номер за директна връзка и кодирани послания до президента.