Франк Хърбърт - Кошерът на Хелстрьом

— Но две…

— Колко човека изгубихте там? — прекъсна го Гемел, без повече да крие гнева си. — Дванадесет? Четиринадесет? Съобщиха ми, че групата, която сте изпратили днес, се е състояла от девет човека. Изгубили сте поне още една група преди нея. За глупаци ли ни вземате?

— Четиринадесет, ако броим и Дзюл Перюджи — рече Меривейл. — Иначе добре ги сметнахте. — В бледата светлина от приборите, той забеляза как играят мускулите по лицето на Гемел.

— Значи имаме един мъртъв, тринадесет безследно изчезнали и самолетната катастрофа в планината — общо двадесет души. И вие имате наглостта да ми търсите сметка, защо не съм изпратил моите хора след вашите? Ако зависеше от мен, щях да докарам рота морски пехотинци и тогава да ги питам онези там, но не зависи от мен. А защо не зависи от мен? Защото цялата тази история намирисва на голямо издънване от вашите хора! И когато бомбата гръмне, ние не искаме да се опърлим от взрива. Разбрахте ли вече? Бях ли пределно ясен?

— Шайка страхливци — промърмори в отговор Меривейл.

Гемел внезапно сви извън пътя, удари рязко спирачките, при което задницата поднесе, дръпна гневно ръчната, изключи светлините и спря мотора. След това се извърна и погледна Меривейл.

— Виж какво ще ти кажа! Разбирам добре на какво си се насадил. Но никой от моята служба не е бил уведомен от началото, макар че точно това трябваше да сторите! Така че, ако излезе, че сме напипали някое гнезденце с комунисти — ще им видим сметката. Но окаже ли се, че става дума за печеливш клон на могъща индустрия, за опит от страна на близки до правителството групи да запазят някое ново откритие в тайна от лешоядите, които вие представлявате — тогава вече играта става съвсем различна.

— Какви ги приказваш — индустрия — ново откритие?

— Много добре знаеш за какво говоря! Не сме седели със скръстени ръце, приемайки наготово информацията, която ни подхвърляхте.

„Ако наистина знаят всичко — мислеше си Меривейл, — тогава защо ни помагат?“

Сякаш дочул въпроса му, Гемел каза:

— Това, което се иска от нас, е да се опитаме да потушим пожара, преди да е стигнал твърде далеч. Оцапаме ли се веднъж, ще оцапаме и правителството, на което служим. С други думи, не виждам никакъв смисъл да се караме. Не са ме изпратили тук, за да ти се пречкам. След като си го загазил вече, по-добре ще е да ми сътрудничиш, не мислиш ли? Или си готов да поемеш цялата вина?

Изненадан от внезапното спиране и от атаката на Гемел, Меривейл помълча няколко секунди, преди да промърмори объркано:

— Виж какво, аз…

— Питам те, готов ли си да да глътнеш кукичката?

— Разбира се, че не!

— Глупости! — Гемел поклати глава. — Какво си мислиш, че не знаем защо твоят началник е избрал краткия път за ада?

— Избрал краткия път за…

— Е, скочил от шибания прозорец! Искаш ли да си изкупителната им жертва?

— Изпратиха ме тук, като ме уведомиха, че ще получа от теб пълно съдействие, докато не пристигнат попълненията — заговори обидено Меривейл. — В никакъв случай не бих могъл да окачествя като съдействие всичко, което научих до момента.

Без да откъсва поглед от него, Гемел повтори, все още с известна доза съчувствие:

— Отговори ми само — с да, или не — разполагаш ли с някаква нова информация, която променя драматично досегашните ни предположения?

— Разбира се, че не!

— Нищо ли няма да ми кажеш?

— Няма да позволя, да ме подлагаш на кръстосан разпит — възпротиви се Меривейл. — Знаеш за случая точно толкова, колкото знам аз. Дори повече! Все пак, от преди мен си на сцената.

— Моля се да ми казваш истината — отвърна Гемел. — Защото в противен случай аз лично ще се погрижа да си понесеш заслуженото. — Той се обърна, запали и излезе на шосето. Когато наново включи светлините, пред тях побягна подплашено едра черно-бяла крава. В продължение на неколкостотин метра кравата тичаше право по шосето, сетне кривна към тревата и се изгуби от погледа.

Разтревожен и дори изплашен от положението, в което можеше да се озове, ако ФБР му откажеше съдействие, Меривейл побърза да каже:

— Наистина съжалявам, ако с нещо съм те обидил. Можеш да си представиш под какво напрежение съм. Първо, смъртта на Шефа, после неочакваната заповед да поема всичко в мои ръце. Да си призная, не съм мигнал, откакто се почна.

— Успя ли да хапнеш?

— В самолета от Чикаго.

— Ще ти уредя нещо, когато пристигнем в щаба — в мотела. — Гемел посегна към микрофона под таблото. — Ще ги накарам да приготвят кафе и сандвичи. С какво предпочиташ…