Франк Хърбърт - Кошерът на Хелстрьом

Докладът, който му предадоха в Портленд, не спомогна с нищо да се уталожи гневът му. Оказа се, че Перюджи е проявил престъпна небрежност — прекарал е нощта с някаква мръсница! И при това е бил на работа!

Мъничкият самолет се приземи в мрака, само някакъв сивкав фургон с дремещ зад кормилото шофьор го очакваше. Фактът, че шофьорът се представи като „Уейвърли Гемел — Старши специален агент, ФБР“ пробуди тревогата, която Меривейл бе успял да потуши по време на полета — което на свой ред подхрани още повече гнева му.

„Значи, решили са да ме хвърлят на вълците“ — помисли си той, докато се настаняваше в колата, оставил на пилота да прехвърли багажа. Именно това подозрение беше покълнало в него по време на полета от Портленд. Докато гледаше през илюминатора надолу, към дребните мъждукащи светлини, той си мислеше с горчилка за това, че хората под него се отдаваха на заслужен отдих — вечеряха, отдъхваха, отиваха на кино, посещаваха приятели. Спокоен и тих живот, за какъвто Меривейл често си мечтаеше. Но същевременно Меривейл си даваше ясна сметка, че спокойствието под него зависеше в немалка степен от усилията на много хора — включително и неговите собствени — стараещи се да го поддържат. Ако знаеха, тези хора долу, какво правеше за тях, какво се налагаше да жертва…

Дори когато следваш безпрекословно и докрай заповедите на началството — дори тогава си беззащитен. Нищо не можеше да промени и това неочаквано повишение. Такъв беше универсалният закон: големите се хранят от по-малките, но колкото и да растеш, все има някой по-голям от теб.

Гемел имаше младежки изглед, контрастиращ с посивели коси, а лицето му сякаш беше изсечено от камък и напомняше за истинските му прадеди — индианците. Очите му тънеха в сянка. Гласът му беше дълбок и басов, с лек тексаски акцент.

— Да чуем последните новини — обърна се Меривейл към него, след като напуснаха летището. Агентът на ФБР управляваше със спокойната увереност на човек, отдавна престанал да се тревожи за състоянието на поверената му Кола. Няколко пъти пропадаха в дупки, преди да свият в някакъв страничен път.

— Първо, предполагам ви е известно, че няма никакви сведения от групата, изпратена в чифлика — рече Гемел.

— Научих това в Портленд — отвърна Меривейл, забравил за миг да се изфука с финия си британски акцент.

Гемел спря на следващата пресечка, изчака да мине някакъв автобус и когато шумът утихна, заговори:

— За момента ние също смятаме, че не бива да се доверяваме на местния помощник-шериф и че във Фостървил може да има и други, на които трябва да гледаме с подозрение — както в участъка, така и в градчето. С други думи — не можем да разчитаме на никой от местните.

— Какво ще правите с помощник-шерифа?

— Сигурно знаете, че вашите хора са го отвели. От него също няма вест.

— Какво съобщихте на хората от местното ръководство?

— Шпионски истории, малко прах в очите.

— И те са съгласни да не ни се пречкат?

— Не съвсем. Наложи се да намекнем за възможните политически усложнения сред най-висшите кръгове — едва след това омекнаха.

— И това стига. Предполагам, че вече сте навестили района около чифлика.

Гемел го погледна изненадано. Навестили? Ах, да, заели.

— Разполагаме само с единадесет души — рече той. — Толкова ни стигат за момента. От орегонската пътна полиция ни изпратиха три коли и шест човека, но те не са в течение. Започваме сравнително ограничена операция, с презумпцията, че предположенията на вашата служба с верни. Но при най-малкия признак, че сте следвали погрешна следа ще бъдем принудени да действаме според нашите правила. Ясно ли е?

„Презумпция, значи,“ — помисли си Меривейл. Фразата беше типично негова и той си даде бележка да я използва при подходящ случай. Ала не му хареса онова, което се криеше зад нея и Меривейл побърза да го съобщи.

— Известно ви е, сигурно, — отвърна Гемел, — че работим извън юрисдикцията си. Онази група, която сте изпратили, не е имала никакво законно основание за действие. Това си е била най-обикновено бандитско нападение. Знам, че хора като вас обичат сами да си измислят правилата. Но за нас това не важи. Моите инструкции, например, са съвсем ясни. Трябва да направя всичко според силите си, за да ви изградя съответстваща легенда, да осигуря защита на хората ви, но — нека не забравяме това но — дотогава, докато преценката ви за ситуацията съответства на действителното положение.

Меривейл го слушаше като втрещен. Вече не се съмняваше, че Съветът не го беше повишил, а наистина го бе хвърлил на вълците. Той беше сътрудник на двама души, които вече не бяха между живите и чиято политика се беше оказала губеща. Съветът го бе изпратил тук с думите: „От ФБР ще получите всякаква необходима помощ. Ако положението го налага, при първия удобен случай ще ви изпратим и подкрепления“.