— Насам! Насам!
Това беше гласът на ДТ, който я викаше зад едно дърво вляво. Тя затича по посока на гласа, досетила се, че я е повикал, тъй като в участъка пред тях няма дървета, които да използват като прикритие. Виждаше само ниска трева и на около половин миля — началото на пасището. ДТ я сграбчи за ръката, за да я спре.
— Не ти ли се струва странно? — заговори той. — Виж, кравите са опасли тревата пред нас, но не и в посока към чифлика. Като че ли съзнателно са избягвали този район. Онези, които преди малко вдигнах, вече бяха подплашени от нещо, сякаш някой отдолу ги насочваше. Но наблизо не видях и никого.
Тя пое няколко пъти с пълни гърди за да успокои дишането си.
— Имаш ли някое умно предложение за това как да се измъкнем?
— Че тук да не ни е зле? — отвърна той.
— Трябва да намерим начин да съобщим за случилото се — продължи тя. Вдигна поглед към него, но ДТ оглеждаше пътя, по който бяха дошли.
— Струва ми се, че успя да удариш една от гадините, дето пълзяха в тревата — промърмори той. — Но другата продължава да се движи. Готова ли си за следващия преход?
— Колкото може да е готов човек в подобно положение. Онзи, когото пропуснах, подава ли се?
— Продължава да пълзи, но скоро ще му свърши тревата за прикритие. Хайде да се разделим. Ти хвани наляво, докато стигнеш пътя, сетне карай по него. Аз ще поема надясно. Реката трябва да е някъде там, при редицата от дървета, на около миля. Така ще ги накараме да преследват две цели. Ако успея да стигна до реката…
Докато говореше ДТ оглеждаше внимателно пространството между тях и чифлика, а после се обърна за да прецени пътя, който им предстоеше да изминат. Но неочаквано млъкна. Кловис се извърна и също погледна натам. Дъхът й секна от изненада. Плътна редица от голи човешки фигури бе отрязала пътя им за бягство. Бяха се подредили на около петстотин ярда под тях, редицата започваше далеч наляво, в непосредствена близост до горичката, а надясно достигаше отвъд дърветата и реката, които ДТ беше възнамерявал да използва за прикритие.
— И-исусе Христе! — възкликна ДТ.
„Трябва да са най-малко десет хиляди!“ — помисли си Кловис.
— Не съм виждал толкова много гадинки от Виетнам — процеди през зъби ДТ. — Майчице мила! Сякаш сме разбутали някой мравуняк.
Кловис кимна и си помисли: „Точно това сме направили.“ Сега вече всичко си заставаше на мястото. Хелстрьом очевидно бе водач на някакъв таен култ. Тя забеляза бледата кожа на телата им. Сигурно живееха под земята. Чифликът служеше само за прикритие. Кловис с мъка сподави надигащия се истеричен кикот. Не, чифликът беше само похлупак! Тя вдигна пистолета, с намерението да повали колкото се може повече от омразните, настъпващи бавно към тях фигури, но някъде близо зад нея се разнесе бръмчене и в същия миг тялото й замръзна, парализирано. Докато падаше, Кловис чу изстрел, но така и не узна, дали беше от нейния пистолет, или от оръжието на ДТ.
„Из дневника на Нилс Хелстрьом: Идеята за изолирана колония, съществуваща в пределите на човешката цивилизация не е уникална. Историята познава многобройни случаи на потайни общества. Дори в наши дни циганските съобщества представляват подобен, макар и груб пример. Не, уникалността ни не е в тази идея. Нашият Кошер е толкова отдалечен от всички тези общества, колкото те се отличават от примитивните, дълбаещи стените на пещерите прачовеци. Ние сме далечно подобие на колониален протозоон 3 3 протозоон — първичен организъм — бел.прев.
— всички членове на Кошера прикачено към един общ многоразклоняващ се ствол и този ствол се заражда в недрата на онази земя, която другите общества считат за своя люлка и единствено наследство.“
Трескав и объркан беше полетът му от летище „Кенеди“ — едночасов престой на „О’Хейр“, светкавично прехвърляне на чартърния самолет в Портленд, после шумната и възтясна кабина, докато пресичаха по диагонал Орегон, към югоизточния му край. Когато се приземиха в Лейквю Меривейл беше в ужасно настроение, подсилвано донякъде и от нарастващата възбуда.
Тъкмо когато най-малко беше очаквал, дори когато се бе примирил с личното си поражение, те го бяха повикали. Те — съветът, за чието съществувание се досещаше отдавна, но така и не бе съумял да установи със сигурност — те бяха определили Джоузеф Меривейл като „нашата единствена надежда за спасение в този тежък момент“.
А и кой друг, след като Перюджи и Шефа бяха мъртви? Дори само този факт го изпълваше с усещането за сила, което пък на свой ред подклаждаше гнева му. Какво право имаха да го карат да изпитва подобни неудобства?
Читать дальше