Франк Хърбърт - Кошерът на Хелстрьом

— Едно знам — че ще е страшна бъркотия — изръмжа тя. — Млъквай, вече!

Заслушан в разговора от задната седалка, Крафт изпита нещо като съжаление към тях. Очакваше ги стена от парализатори, всеки един засилен на максимална мощност. Щяха да ги изтребят до крак. Отдавна се беше примирил, че ще трябва да загине заедно с врага. Какво ли щяха да сторят, ако бяха научили действителния брой на работниците в Кошера? Ако например го попитат и той им признае, че там долу живеят петдесет хиляди души!

Макар и с неохота, Кловис бе длъжна да признае пред себе си, че донякъде разговорът с ДТ я разсейваше. От двама им той беше този, който се боеше. Кловис беше преодоляла това чувство с помощта на заслепяващия я гняв, така желан от Шефа. Оградата беше съвсем близо, виждаше се съвсем ясно плоското бетонно съоръжение зад вратата. Следобедните лъчи се губеха в дългата сянка, която се спускаше във вътрешността на долината. Нищо не помръдваше около къщата и онази част от хамбара, която се виждаше зад нея. Тя вдигна микрофона за да съобщи за привидното затишие на следващата ги кола, но в мига, когато натисна бутона се разнесе предупредителен сигнал. Заглушаваха ги! Някой заглушаваше честотата, на която разговаряха!

Тя погледна към ДТ, който зяпаше втренчено предавателя.

Кловис остави микрофона на мястото му и каза:

— Ще спреш фургона между къщата и бункера. Ти вземи чантата. И двамата ще излезем откъм твоята страна. Хвърляш чантата покрай стената към източната страна на бункера. Заобикаляш от другата страна и ме прикриваш. Аз ще наглася детонатора. Приключа ли веднъж, и двамата хукваме към онзи хълм.

— Взривът ще потроши фургона — възрази той.

— По-добре него, отколкото нас. Хайде, дай газ. Можем и по-бързо.

— Ами пътникът?

— Той да му мисли. Дано има късмет! — Тя вдигна автомата от пода и се приготви да откачи колана. ДТ подпря с рамо чантата, притисната между седалката и вратата.

— Удряй право в средата! — нареди Кловис. — Ей сега ще…

Каквото и да възнамеряваше да каже, остана скрито под трясъка на разбитата врата. А след това нямаха повече време за приказки.

— Отказват да отговарят на повикването — докладва Салдо с мрачен вид.

Двамата с Хелстрьом стаяха в северния край на гнездото, а зад тях работниците вече привършваха с подреждането на евакуираната апаратура. Зад тънкото стъкло на прозореца се виждаше преобърнатият фургон и смачканата врата на входа. Фургонът все още беше обхванат от пламъци, гореше и тревата наоколо. От възпламенилия се резервоар беше бликнал горящ бензин и бе полетял в тревата като огненочервени пръски от лава. Скоро пожарът можеше да излезе изпод контрол, ако не успеят да изпратят работници, за да го потушат.

— Чух — кимна Хелстрьом.

— Какво да предприемем? — попита с неестествено официален тон Салдо. „Опитва се да запази самообладание, но не му се отдава“ — забеляза Хелстрьом.

— Използвайте нашите пистолети. Стреляйте близо до тях. Вижте дали няма да успеете да ги насочите на север. Така ще получим възможност да изгасим пожара. Изпрати ли патрули да следят пътя към града?

— Да. Ако желаеш, ще им наредя да се върнат и да ги нападнат отзад.

— Не. Какво стана с опитите да ги парализирате отдолу?

— Не са в удобна позиция. Можем да ударим някой от нашите хора. Сам знаеш колко силен заряд ще отиде, за да пробием слоя от пръст и камъни.

— Кой отговаря за външния патрул?

— Ед.

Хелстрьом кимна. Ед беше човек със силен характер. Биваше го да ръководи хората. В никакъв случай не трябваше да убиват тези двамата. Хелстрьом почувства, че се изпълва с увереност. Кошерът се нуждаеше от пленници, които да отговорят на някои въпроси. Първо — какво беше предизвикало атаката. Хелстрьом се поинтересува, дали Ед е бил инструктиран.