Крис Удинг: Воалът на господството

Поне засега нямаше други врагове, срещу които да се бият. Младата жена с кестеняви къдрици постепенно дойде на себе си, сякаш се съвземаше от транс. Площадчето бе станало неузнаваемо тихо — претъпкана от мъртъвци костница, над която се стелеше задушлив мирис на барут и тежка смрад на съсирена кръв. Бойците се поздравяваха един друг и я наблюдаваха подозрително, сякаш се бояха от спасителката си. Един от тях пристъпи към нея, навярно за да й благодари за помощта, ала изведнъж забави крачка и свърна настрани, сякаш в последния момент се сети, че трябва да отиде другаде. Кайку ги виждаше как спорят тихо кой трябва да бъде удостоен с честта да я поздрави за победата, ала обстоятелството, че никой не изяви желание да направи това, бе повече от красноречиво. Богове, дори и сега тя си оставаше Различна за тях!

— Трябва да тръгваме — рече Фаека, която се беше приближила неусетно до нея. Когато Кайку не й отговори, Сестрата сложи нежно ръка на рамото й.

Кайку измънка нещо под нос, ала не помръдна. Демонът на покварата, който се спускаше по хълма, се приближаваше застрашително към тях, а траурните му стенания предхождаха дрезгавия грохот на разрухата, която сееше по пътя си.

— Трябва да тръгваме — повтори Фаека тихо, но настойчиво, и Кайку осъзна, че в очите й напират сълзи — сълзи на гняв и разочарование. Тя ги избърса с опакото на дланта си и се отдалечи с натрапчивото чувство, че отчаяната война, която водеха за родината си, се бе преобърнала из основи, и то не в тяхна полза.

Мостът Сасако се намираше на около петдесет километра югозападно от Джурака и свързваше двата бряга на река Кеспа като част от големия Път към префектурите. Теренът беше хълмист и обрасъл с дървета почти до самите речни брегове, а шосето лъкатушеше покрай големи гористи участъци, които бяха осигурявали перфектни условия за засади на разбойниците и крадците, нападащи търговските кервани. Самият мост представляваше скрито съкровище — изящна бяла арка, поддържана от разположени ветрилообразно колони, които се издигаха от центъра на реката досущ като спиците на гигантски колела. Мостът бе построен от изключително твърдо дърво, което почти не се бе износило с годините, и филигранните резби и оброчните пиктограми върху колоните и парапетите все още си личаха ясно след многобройните столетия, макар и повечето от сцените, персонажите и зверовете, които изобразяваха, да бяха известни само на учените.

Сега, след изтеглянето от Джурака, мостът Сасако се бе превърнал в ключова точка в удържането на източния фронт срещу армиите на Чаросплетниците.

Привечер започна да вали и не след дълго палатките на имперската армия подгизнаха. Понеже мостът Сасако отдавна бе предвиден като място за отстъпление при евентуално падане на Джурака, бяха взети своевременни мерки за изграждането на дефанзивна инфраструктура. Бяха издигнати стени от дървени колове и наблюдателни кули, а в пазвите на околните хълмове лежаха скрити топове и мортири 1 1 Мортира — артилерийско оръдие с широка цев, използвано в миналото. — Бел. прев. .

Мостът Сасако беше единственото място, където някоя армия можеше да прекоси Кеспа, освен ако не искаше да измине деветдесетте километра на юг до моста Юпи — който бе охраняван по същия начин, — или да отиде още по на юг, в блатата, където град Фос се извисяваше над Арката на Лотуса. Ако вещерите настъпваха — а те без съмнение правеха точно това, — щяха да се опитат да минат оттук.

Кайку стоеше в Пойната къща, построена на хребета на гористия хълм, и се взираше в хълмовете, издигащи се от двете страни на реката. Бродираните паравани бяха разположени така, че да пропускат прохладния ветрец от изток, а бледата луна Нерин къпеше всичко наоколо в призрачно зеленото си сияние. Фенерите проблясваха сред клоните, издавайки наличието на скрития под балдахина от зеленина лагер. Кеспа, която се виждаше едва-едва заради застъпващите се възвишения, течеше бавно от езерото Азлея на север към блатистите земи на юг и океана отвъд тях. Въздухът бе изпълнен с неуморимото ромолене и съскане на дъждовните капки, а насекомите се бяха изпокрили и не издаваха нито звук.

Войските на Империята бяха намерили Пойната къща напълно изоставена, когато започнаха фортификационните дейности, и я взеха за себе си. Тя беше като сладък спомен за едни безвъзвратно отминали дни, които изглеждаха недостижими и далечни от гледна точка на настоящите събития. Сякаш бяха изминали хиляда години от времето, когато благородните фамилии на Сарамир бяха управлявали необезпокоявано Империята — сякаш бяха изминали хиляда години, откакто вещерите отнеха властта им и ги въвлякоха в свирепа война, която бе единствената възможност някогашните властелини на Сарамир да оцелеят. Тогава, в онова митично време, аристократичните семейства често имаха Пойни къщи — уединени любовни гнезденца, окичени с всевъзможни романтични украшения, включително и птичи песни, които се използваха от младоженците, младите двойки или родителите, когато искаха да се усамотят за известно време от потомството си.