Крис Удинг - Воалът на господството

Сарамир бе разделен на две от скалистия гръбнак на планините Тчамил, които го прорязваха от север на юг. Те отделяха по-гъсто населените и плодородни земи на запад от по-дивите и некултивирани пространства на изток. Югоизточната четвърт на континента бе заета от единствената сарамирска пустиня, която се простираше на повече от деветстотин километра от подножието на планините до град Мек на източния бряг. Преди седемстотин години първите заселници бяха акостирали тук, след което започна колонизирането на източните територии.

Разказите за това митично време на първооткривателство бяха широко застъпени в легендите на Тчом Рин — предания за тези, които бяха решили да останат, докато другите се отправяха към плодородното Новоземие на север; за тези, които бяха сключили споразумение с незаконородената богиня Суран — да живеят във владенията й и да я почитат, а в замяна тя да ги научи как да оцелеят в този жесток свят. Суран беше добра към последователите си и наистина им показа как да преуспяват. В сърцето на пустинята те издигнаха огромни градове и величествени храмове и прогониха аборигените угати заедно с немощните им стари богове. Заселниците приеха пустинята като свой роден дом и пустинята ги промени, докато не се превърнаха в доста различен народ от тези сарамирци, които живееха на запад.

Един от най-големите и прославени градове, които основаха първите заселници, беше Муйа. Облян от зеленикавото сияние на Нерин, той лежеше, притихнал и спокоен, защитен от пустинните ветрове от масивен насип, който се простираше в протежение на километри западно от селището. Архитектурата на Тчом Рин, както се разказваше в популярните предания, бе дело на един мъж на име Ийатимо, който използваше в градежите си твърдите листа на жилавите храсти чия — едно от малкото растения, пригодени за живот в пустинята. Каквато и да беше истината, този архитектурен стил процъфтя и постройките в Тчом Рин се прочуха из цял Сарамир с гладките си ръбове и заострени върхове. Тумбестите основи постепенно преливаха в остри като игли шпилове; прозорците имаха формата на сълзи със заострени горни краища; стените, заобикалящи града, бяха още по-впечатляващи и заплашителни с редиците орнаменти, подобни на ножове. Долните равнища на преплетените улици се издигаха стъпаловидно покрай големите постройки, а множеството кули и шпилове образуваха същинска каменна гора. Човек имаше чувството, че гравитацията на трите луни бе засмукала градовете на Тчом Рин, опитвайки се да ги издигне във въздуха.

Муйа спеше под страховитото покровителство на гигантската статуя на Суран, чиято височина надхвърляше шестдесет метра. Тя бе разположена в една ниша, изсечена в скалата, и изобразяваше богинята с гущер, свит в скута й, и змия, увита около раменете й. Гущерът и змията олицетворяваха създанията, които се бяха грижили за нея, носейки й храна в пустинната пещера, където бе изоставена от майка си Аспинис. Широко разпространеното в западен Сарамир вярване, че божествата трябва да бъдат изобразявани само посредством енигматични символи или в животинските им превъплъщения, никога не бе хващало корени в Тчом Рин, ето защо статуята на Суран показваше богинята такава, каквато я рисуваха легендите — навъсена и мрачна девойка с дълга, заплетена коса и разноцветни очи — едното синьо, а другото зелено. Тя бе облечена в дрипи и държеше чвореста тояга, около която змията бе увила част от дългото си тяло.

Суран нямаше нито величието на повечето божества от сарамирския пантеон, нито се радваше на тяхното благоволение. Обитателите на Тчом Рин бяха избрали богиня, която трябваше да бъде не само почитана, но и умилостивявана — неумолимо и озлобено създание, което преодолява всички злочестия и вярва, че отмъщението е най-святото чувство. Това пасваше идеално на темперамента им и те я почитаха безрезервно и пламенно; нещо повече — за разлика от всички други сарамирци, жителите на пустинята се отнасяха с презрение към религиозните вярвания на своите предци. И въпреки че тези, които живееха извън пределите на Тчом Рин, я смятаха за зла богиня, носителка на суша и мор, пустинните обитатели я боготворяха именно защото тя държеше тези злини далеч от домовете им. Суран беше пазителката на пясъците, а властта й в Тчом Рин беше абсолютна, върховна и неоспорима.

Тази нощ градът спеше мирно и спокойно в блажен отдих от знойната дневна жега. Но и тук, както и навсякъде другаде, имаше хора, които се нуждаеха от прикритието на нощта за деянията си, и един такъв мъж беше на път да убие най-важния човек в Тчом Рин.