Робърт Дохърти - Зона 51 - Легендата

Той бе получил от Исус важна задача — да пази Граала, чашата, от която бяха пили всички присъстващи на последната вечеря. В началото задачата не изглеждаше особено трудна — той отнесе Граала в Храма и го скри в тайника. Изминаха няколко спокойни десетилетия, през които не се случи нищо. Но сетне избухна въстанието и към града се приближиха римляните. Започнаха да пристигат обезпокоителни слухове за командира на Двайсети легион, когото римляните познаваха като Тацит, а арабите наричаха Ал Иблис. Сянка. Йосиф не се съмняваше какво ще потърси това зло същество, когато влезе в Храма.

В каменните стени отекнаха стъпки, които се приближаваха. Йосиф Ариматейски се надигна с огромно усилие. Колоната, върху която седеше, бе съборена при едно от многото нашествия — на вавилонци, сирийци и какви ли още не. Но никой досега не бе успял да се добере до Граала.

В стаята влезе висок мъж, стиснал в ръцете си окървавени мечове. На колана му се поклащаше кожена кесия.

— Римляните пробиха стената — обяви той.

— И това римска кръв ли е по мечовете ти, Елиазаре?

Елиазар бен Яир го погледна втренчено.

— Не, не е. Това е кръвта на онези, които убиха чичо ми.

Йосиф Ариматейски въздъхна.

— Значи дори когато римляните нахлуват в града, вие продължавате да си уреждате личните сметки.

— Отдавна чаках сгода да се разплатя — заяви мрачно Елиазар.

Той смъкна кожената кесия от колана си и я отвори. Вътре имаше отрязана глава. Йосиф я позна, въпреки че лицето бе сбръчкано и окървавено — на предводителя на една от фанатизираните групи, която бе убила преди месец от засада чичото на Елиазар.

— И сега какво ще правиш? — попита Йосиф.

Елиазар сви рамене.

— Сега всички ни чака една участ — смърт от ръцете на римляните. Но поне ще избием колкото можем от тях.

— Знаеш ли защо те повиках тук?

— Дойдох, защото ти спаси чичо ми Юда. Длъжник съм ти — затова съм тук.

— Значи ще направиш онова, за което те моля?

Елиазар се поколеба.

— Не искай от мен да погазя честта си.

— Не искам това — отвърна Йосиф Ариматейски. — Напротив, оказвам ти голяма почит.

— Каква е тя?

Йосиф отиде в дъното на помещението, където плътно подредените камъни оформяха основата на стената на Храма. Той извади един пръстен и го пъхна в тесен процеп. Огромен каменен блок се отмести безшумно назад и встрани и зад него се показа тъмен проход. Йосиф взе факлата, която бе приготвил, и кимна на Елиазар да го последва. Озоваха се в нисък коридор. Елиазар вървеше мълчаливо, въпреки че не знаеше къде отива. Той бе смел мъж, свикнал на всякакви изпитания.

Спуснаха се по каменни стъпала и се озоваха върху скалистото плато, на което преди много години бе издигнат Храмът. Никой не знаеше за съществуването на тунелите в скалите, прокопани с нечовешки усилия в самото начало на строежа. От своя баща, шейсет и четвъртия уаджет на Йерусалим, Йосиф Ариматейски бе научил, че всички копачи са били избити след завършването на работата. Йосиф бе шейсет и петият уаджет от началото на еврейското преселение.

Продължиха навътре в тунелите, където въздухът ставаше все по-хладен. Най-сетне Елиазар не издържа и попита:

— По някой от тези тунели може ли да се напусне градът?

Йосиф Ариматейски знаеше какво го интересува — дали би могъл да се измъкне заедно със своите сподвижници преди римляните да завладеят Йерусалим напълно.

— Не. Не и оттук — отвърна той.

— Но сигурно има тунел, който води вън от града?

— Има — Йосиф бръкна под наметалото си и извади един папирус. — На тази карта ще го намериш.

— А сега къде отиваме?

— Тук — рече Йосиф тъкмо когато се изправиха пред задънена стена. Йосиф допря пръстена в основата й и тя се отмести. Той наведе глава и прекрачи прага на помещение, издълбано в скалите. Елиазар ахна, като видя купища злато и скъпоценности.

— Част от съкровищата на цар Соломон — обяви Йосиф Ариматейски.

— Част?

— Повечето бяха отнесени от сина му, когато отпътува за Африка. Скрити са на друго място.

— И кое е то?

— Не зная — повдигна рамене Йосиф Ариматейски. — Той отнесе и кивота.

— Твърде късно е да подкупваме римляните — заяви Елиазар, но се наведе и загреба шепа жълтици. — Сега вече сами могат да си ги вземат.

— Римляните никога няма да открият това място — рече Йосиф.

— Тогава защо ме доведе тук?

— Не е заради богатствата — отвърна Йосиф. Той се приближи до един каменен пиедестал, на който бе поставен покрит с бяла кърпа предмет. Йосиф свали кърпата и разкри златна чаша. — Искам да отнесеш с теб този предмет, когато напускаш града.