Робърт Дохърти - Зона 51 - Легендата

Тук труповете бяха скупчени по три един върху друг, а песъчливата почва отдолу бе пропита с кръв. Из въздуха се носеше тежка задушлива миризма. Моргана заобикаляше внимателно убитите, като надзърташе в лицата им. И друг път бе виждала подобни картини на масово изтребление.

Откри Гауейн точно там, където очакваше. В самия център на най-ужасната битка. Тялото му плуваше в една плитка локва. Моргана го сграбчи за ръцете и с огромни усилия го изтегли встрани от останалите трупове. Тялото му бе покрито с десетки рани. Очите му бяха безжизнени, невиждащо втренчени в небето. Най-тежкият удар бе попаднал върху гърдите му, разсичайки тялото му отпред хоризонтално точно над гръдната кост. Тя повдигна горната част на бронята и извика от мъка, когато откри, че острието бе минало и през неговата Ка огърлица. Двете молитвено сключени ръце бяха пресечени. Огърлицата бе унищожена.

Да свърши по такъв начин, след толкова дълъг и героичен живот! Във вонящото тресавище, сред полуразложени трупове. Във война, която нямаше да реши нищо, предизвикана от глупак, който нищо не разбираше. Тя не можеше да повярва. Не можеше да го приеме. Моргана вдигна глава към мрачното небе, сякаш би могла да зърне звездите, скрити зад тъмната пелена на облаците. От гърлото й се изтръгна протяжен вопъл на болка, като на ранено животно.

12 426 г.пр.Хр. по Земния календар:

Спирално рамо Кентавър, Галактика „Млечния път“

Това бе четвъртата планета около звездата, разположена там, където бе най-подходящо да възникне разумен живот. Бе избрана тъкмо по тази причина. Някога повърхността й бе яркозелена, пулсираща от живот, но сега по-голямата част от сушата бе изгорена от оръжия. Четирите континента бяха превърнати в безжизнени пустини, цветущите някога градове — в руини. А там, където навремето се издигаше островът с Храма на боговете, сега се плискаше само черна вода, пълна с останки и трупове.

Войната — или по-точно бунтът — вече привършваше. Битката се водеше само на едно място — огромна площ, оградена с шестметрови дебели стени, дълга над два километра и широка осемстотин метра, разположена сред равна долина. Вътре върху грамадна метална шейна лежеше аирлианският кораб-майка. Металният кораб бе дълъг километър и половина и широк четиристотин метра. Външната му обшивка също бе от черен метал, но сега бе надупчена и прогорена от оръжията, с които го обстрелваха.

Зад стените бе отрупано огромно множество. Стотици хиляди човеци, едва шепа оцелели от многомилиардната армия. Водеха ги няколко екипа от Богоубийци, въоръжени с единствените оръжия, които можеха да унищожават завинаги аирлианските врагове.

Донхад се намираше точно зад предната линия от Богоубийци, когато те започнаха да пробиват с насочени взривове отвори в стената на бункера. Тя не беше Богоубиец, а учен, но знаеше, че трябва да е с първите. Налагаше се да действат умело, за да отнемат инициативата от притиснатия противник.

Първият, който се промуши през взривния отвор, бе убит на място от златист лъч. Същата съдба сполетя и втория. Третият пъхна дулото на оръжието си в отвора и пусна няколко откоса на сляпо. Богоубийците действаха в екипи от по двама души — единият бе въоръжен с автоматично оръжие, а вторият — с меч. Странна, но необходима комбинация, за да могат да се справят с аирлианците.

Донхад се приближи към стената. Името й означаваше, че е най-голямата дъщеря на Дон, един от първите водачи на въстанието. Той бе разпънат на X-образен кръст от жреците, които служеха на своите чуждопланетни господари и на техните омразни Водачи. Сега както жреците, така и Водачите бяха изтребени. Намираха се пред последното огнище на аирлианската защита и с унищожаването му щяха да премахнат властта на пришълците.

Следващият екип от Богоубийци се промуши през отвора. Този път не ги посрещнаха с огън — изглежда стрелбата бе дала резултат. Донхад ги последва. Мъжът с пушката стреляше в движение, прескачайки трупове на избити пришълци. Изстрелите му бяха насочени към последния пришълец в помещението, който изстрелваше златни лъчи с някакво издължено копие. Странното същество изведнъж рухна на земята.

Създанието бе по-високо от човеците, почти три метра на ръст. Имаше червеникава коса и уши, които се спускаха почти до раменете му. Очите бяха като на котка, но червени.

Ръцете, с които стискаше копието, бяха с по шест дълги бледи пръста.

Кръв шуртеше от раните върху гърдите на пришълеца, но Донхад знаеше от опит, че разполагат само с няколко минути, преди създанието отново да отвори очи и раните му да изчезнат. Задачата на втория Богоубиец бе да не допусне това да се случи. Той завъртя меча си с опитна ръка и отсече главата на чуждоземеца. Само този меч — откраднат от аирлианска оръжейна — можеше да попречи на „възкресяването“ на пришълеца. Върху острието бе нанесен слой, който прогаряше краищата на раната и възпрепятстваше регенерирането на клетките.