Дийн Кунц - Драконови сълзи

Хари примигваше в непрогледния мрак и се чудеше как вторият етаж може да е тъмен като мазе.

Отгоре се разнесе тих смях.

Хари замръзна на площадката. Беше сигурен, че вече не е осветен отзад. Притисна се до стената още по-плътно.

Кони се блъсна в него и също замря.

Хари изчака да чуе зловещия смях още веднъж. Надяваше се, че ще успее да различи посоката, за да има основания да рискува да стреля и да разкрие по такъв начин местоположението си.

Нищо.

Хари пое дълбоко дъх и притихна.

Чу се глух удар. Изтракване. Пак глух удар. Изтракване. Глух удар.

Явно по стъпалата надолу към тях се търкаляше и удряше някакъв предмет. Какъв? Хари нямаше представа. Въображението му го изостави.

Глух удар. Тракане. Глух удар.

Хари интуитивно усещаше, че каквото и да се търкаляше надолу по стълбите, не беше хубаво. Затова смахнатият се бе изсмял. Не беше голямо, ако се съдеше по звука, но въпреки всичко беше смъртоносно. Хари се ядосваше на себе си, че не е в състояние да мисли да си представи нагледно предметът. Чувстваше се оглупял и безполезен. Изведнъж го изби студена пот.

Предметът стигна до площадката, изтъркаля се и спря до левия крак на Хари. Той се отдръпна, но после веднага приклекна, опипа пода слепешком и намери проклетия предмет. Беше по-голям от яйце, но приблизително с яйцевидна форма. Имаше сложната геометрична повърхност на шишарка, но тежеше повече. Отгоре имаше дръжка.

— Залягай!

Хари се изправи и хвърли ръчната граната обратно към горната площадка. После изпълни командата си и се просна на пода.

Чу как гранатата се удари в нещо горе.

Надяваше се да я е хвърлил достатъчно силно, за да достигне до втория етаж. Но не беше изключено да е отскочила и сега пак да лети надолу, само една-две секунди преди да избухне. А може би беше стигнала до горната площадка, но смахнатият пак я бе изритал обратно.

Взривът беше оглушителен. Яркостта му ги заслепи. Всичко се разтресе. В ушите на Хари взривната вълна отекна болезнено, сякаш всяка частица от тялото му затрептя и пулсът му се ускори още повече, макар и преди сърцето му да биеше лудо. Върху него се посипаха дърво, мазилка и други парчета. Стълбището се изпълни с острата миризма на изгорял барут, както след големите фойерверки на четвърти юли.

Ясно си представяше какво би се случило, ако бе закъснял само с две секунди. Гранатата щеше да избухне в ръката му, щеше да плисне кръв, ръката щеше да се откъсне от тялото, лицето му щеше да бъде разкъсано…

— Какво става по дяволите ? — запита Кони настойчиво.

Тя стоеше наблизо, но гласът сякаш долиташе отдалече, защото ушите на Хари още пищяха от взрива.

— Граната — каза той и с мъка се изправи.

— Граната? Що за тип е този?

Хари нямаше представа за самоличността или мотивите на нападателя, но вече знаеше защо велуреното сако висеше обезформено. Ако смахнатият беше мушнал вътре една граната, защо да няма още една? Или две, или три?

След мигновеното осветяване от взрива стълбището пак потъна в непрогледен мрак.

Хари забрави всякаква предпазливост и се засили към втората площадка. Знаеше, че Кони го следва по петите. При такива обстоятелства предпазливостта едва ли беше проява на благоразумие. Винаги имаше шанс да избегне куршума, но ако лудият носеше гранати, предпазливостта нямаше да има никакво значение при взрива.

Хари знаеше това не от опит. За пръв път преживяваше нападение с гранати.

Надяваше се психопатът да е изчаквал да чуе как взривът ги убива и да е бил изненадан от бумеранговия удар. Всеки път, когато полицай убиваше престъпник, падаше голямо писане, но Хари нямаше нищо против да трака на машината дни наред, стига оня тип с велуреното сако да се е превърнал в мокро петно.

По дългия коридор на горния етаж нямаше прозорци и сигурно преди взрива е било тъмно като в рог. Но гранатата беше изкъртила една врата от пантите, а друга беше направила на решето. През прозорците на невидими стаи в коридора се процеждаше оскъдна дневна светлинка.

Взривът бе причинил значителни щети. Сградата беше стара, с паянтова конструкция, а не масивен строеж. На места прозираха гредите като през отвори в изсъхналата плът на фараонска мумия. На пода стърчаха разбити летви. Парчета от тях бяха пръснати по коридора. Тук-таме се виждаха дупки по пода и овъглени греди.

Не беше избухнал пожар. Силната взривна вълна бе предотвратила подпалването. Лекият дим не пречеше на видимостта, само лютеше на очите и ги насълзяваше.