Дийн Кунц - Единственият оцелял

Далеч след мястото, където беше втората от двете заупокойни служби, Джо паркира колата до тротоара, загаси мотора и излезе от хондата. Застана до колата в нетърпимата горещина, докато събираше смелост.

Заизкачва се по склона, без да погледне към техните гробове. Ако ги видеше от разстояние, щеше да се обезкуражи, преди да ги е наближил, и да се върне. Дори след като беше изминала цяла година, всеки път, когато идваше на това място, се разстройваше, сякаш идваше да види не техните гробове, а обезобразените им тела в моргата. Докато се чудеше колко ли години ще минат, преди болката му да утихне, той се изкачваше по хълма с наведена глава, с впит в земята поглед, с отпуснати рамене, сякаш беше стар товарен кон, който следва добре познат маршрут, докато се прибира вкъщи.

Затова не видя жената, която стоеше до гробовете, докато не се приближи на три-четири метра от нея. Изненадан, той спря.

Тя стоеше в сянката на боровете с гръб към него и правеше снимки на паметните плочи с фотоапарат „Полароид“.

— Коя си ти? — попита я.

Тя не го чу, може би, защото, я беше попитал твърде тихо или защото беше изцяло погълната от снимането. Като се приближи, Джо попита:

— Какво правиш?

Изненадана, жената се обърна към него. Дребничка на ръст, но с атлетична фигура, беше висока около метър и петдесет и пет и притежаваше магнетично излъчване, което беше много по-силно, отколкото човек можеше да предположи, ако съдеше по размера на тялото й, сякаш не беше облечена в сини джинси и жълта памучна блуза, а в някакво мощно магнитно поле, което привличаше света към нея. Кожата й беше с цвят на млечен шоколад. Имаше големи, черни като утайка от арменско кафе бадемовидни очи. Подсказваха, че в жилите й тече азиатска кръв. Тайната, която се криеше в тези очи, беше по-трудна за разгадаване, отколкото поличбите в чаените листа. Косата й беше модерно подстригана, гъста и естествено права и толкова лъскаво черна, че изглеждаше почти синя, което, изглежда, също беше азиатска черта. Структурата на костите й беше изцяло африканска: гладко широко чело, високи скули, които бяха леко очертани, но издаваха сила, в тях личеше и известна гордост, но бяха и красиви. Тя беше може би на около четирийсет годили, пет години по-възрастна от Джо, но характерната за будните й очи невинност и слабо загатнатата детска уязвимост на иначе силното й лице я правеха да изглежда по-млада, отколкото беше в действителност.

— Коя си ти, какво правиш? — повтори той.

Устните й се разтвориха, сякаш да заговори, но онемяла от изненада, се втренчи в него, сякаш той беше някакво привидение. Вдигна ръка и го докосна по бузата, а Джо не се отдръпна.

Отначало си помисли, че в очите й има изумление. Изключителната нежност на нейното докосване го накара да я погледне отново — разбра, че това, което вижда, не е удивление, а печал и състрадание.

— Все още не съм готова да говоря с теб. Мекият й глас беше музикален.

— Защо правиш снимки… защо снимки на тези гробове?

Непознатата промълви:

— Скоро. Ще се върна, когато стане време. Не губи надежда. Ти ще видиш като другите.

Гласът й звучеше почти свръхестествено, което за момент накара Джо почти да повярва, че тя е призрак, че нейното докосване беше нежно до болка именно защото беше почти нереално, защото беше ектоплазмена ласка. Присъствието на жената обаче беше прекалено силно, за да бъде дух или халюцинация, причинена от топлинен удар. Тя беше дребничка, но жизнена. По-реална от всичко през този ден. По-реална от небето и дърветата и августовското слънце, от гранита и бронза. Нейното присъствие беше толкова силно, че на Джо му се струваше, че тя се приближава към него, макар че стоеше неподвижно, сякаш застрашително се изправяше над него, въпреки че беше двайсет и пет сантиметра по-ниска от него. Тя бе по-ярко осветена в сянката на боровете, отколкото той на ослепителната слънчева светлина.

— Как я караш? — попита жената. Объркан, той само поклати глава. — Не много добре — прошепна тя.

Джо погледна покрай нея към гранитните и бронзовите надгробни плочи. Сякаш от много далече той се чу да казва:

— Изгубен завинаги — като говореше колкото за себе си, толкова за жена си и децата си.

Когато Джо отново насочи вниманието си към жената, тя гледаше в далечината. Тъй като шумът от приближаващ се автомобил се усилваше, в очите й трепна безпокойство и челото й леко се набръчка.

Джо се обърна да види какво я тревожи. По пътя, по който и Джо беше дошъл на гробищата, се приближаваше бял микробус форд със скорост, много по-висока от разрешената.