Дийн Кунц - Единственият оцелял

По-дребният мъж с червено-оранжевата хавайска риза беше изостанал далеч зад своя партньор. Внезапно спря и вдигна ръцете си, в които държеше нещо. Кучият син стреляше по нея.

Ченгетата не се опитват да стрелят в гръб бегълците. Не и честните ченгета.

Джо искаше да й помогне, но не знаеше какво да предприеме. Ако те бяха ченгета, той нямаше право да се меси в работата им. Ако не бяха полицаи, дори да ги настигнеше, сигурно щяха да го застрелят, отколкото да му позволят да се намеси.

Проехтя изстрел.

Жената стигна билото.

— Бягай! — пресипнало шептеше Джо. — Бягай!

Нямаше клетъчен телефон и не можеше да се обади на 911. Когато беше репортер, носеше мобифон, но в последно време рядко се обаждаше на някого дори от домашния си телефон.

Пронизителният звук от нов изстрел прониза жежкото мъртвило.

Ако тези мъже не бяха полицейски служители, явно бяха отчаяни или луди, а може би и двете, за да прибягнат до стрелба с револвер на такова публично място, въпреки че тази част на гробищата обикновено беше безлюдна. Звукът от изстрелите щеше да се разнесе и да привлече вниманието на служителите в гробищата, които можеха да попречат на стрелящите да избягат с колата си, просто като затворят огромната желязна порта, през която се влизаше в гробището.

Очевидно невредима, жената изчезна в шубраците отвъд хълма.

Мъжете с хавайските ризи я последваха.

Когато Джо Карпентър се затича към белия микробус, сърцето му биеше така силно, че погледът му се замъгляваше от всеки прилив на кръвта.

Фордът не беше превозно средство за туризъм, а оборудван с апаратура микробус от типа, който широко се използва от фирмите за поръчки. Липсваха името или емблемата на някаква фирма.

Двигателят работеше. Двете предни врати бяха отворени.

Джо изтича от дясната страна на микробуса и надникна в шофьорската кабина, като се надяваше да намери клетъчен телефон. Дори да имаше такъв, не се виждаше.

Може би беше в жабката. При отварянето се разнесе пукот.

Някой в задното отделение взе погрешно Джо за един от преследвачите и попита:

— Хванахте ли Роуз?

„Мамка му!“ — помисли си Джо.

В жабката имаше няколко тубички с валидол и пощенски плик, на който беше изписан адресът на отдела за регистрация на превозните средства.

Според изискванията на закона за всяко превозно средство в Калифорния се изискваше валидна регистрация и документ за застраховка.

— Хей, кой, по дяволите, си ти? — стреснато извика човекът в товарното отделение.

Джо стисна плика и изскочи от микробуса. Нямаше смисъл да бяга. Не му се искаше да го застрелят в гръб.

С дрънчене и скърцане задната врата на микробуса рязко се отвори.

Джо се насочи направо към мястото, откъдето дойде звукът. От микробуса излезе мъж с грубовато лице, яки ръце, врат, достатъчно дебел, за да издържи малка кола. Като разчиташе на изненадата от мигновеното нападение, Джо го ритна силно с коляно в слабините.

Непознатият се задави и се приведе, а Джо го удари с глава в лицето. Онзи падна в безсъзнание на земята, като дишаше шумно през устата си, защото от счупения му нос течеше кръв.

Макар че като дете Джо беше побойник, не беше вдигал ръка срещу някого, откакто срещна Мишел и се ожени за нея. До днес. Днес на два пъти през последните два часа беше прибегнал до насилие, което го учуди.

Дори беше повече от учуден — гадеше му се от този примитивен гняв. Никога преди не беше изпитвал подобна ярост, нито дори през проблемното си детство, и все пак тук се бореше да се овладее отново, както се бореше със себе си в обществената тоалетна в Санта Моника. През последната година след самолетната катастрофа беше обхванат от безкраен песимизъм и скръб, но беше започнал да разбира, че тези чувства са като пластове върху друго по-мрачно чувство, което той отричаше, и което изпълваше сърцето му — яростта.

Ако вселената беше бездушна машина, ако животът беше пътуване от една пуста и тъмна бездна към друга, нямаше смисъл да се моли на Бога — все едно да изкрещи за помощ в безвъздушно пространство, където звукът не преминава, или да си поеме дъх под водата. Но след като намери причини да излее яростта си върху човечеството, той се беше вкопчил в нея с обезпокояващ ентусиазъм.

Докато потриваше главата си, за да прогони болката от удара, и докато гледаше изпадналия в несвяст едър и тромав мъж с кървящия нос, Джо почувства нежелано удовлетворение. Обхвана го дива радост, която едновременно го възбуди и отврати.