Дийн Кунц - Лошо място (Част І)

Обаче Клинт разбираше загрижеността на съпругата си, понеже самият той прекомерно се тревожеше за нея. От една страна, тя беше привлекателна жена с черна коса, мургава като маслина кожа и изумително красиви сиви очи, а в този век на снизходителни съдии и излишък от безмилостни психопати по улиците, една добре изглеждащата жена бе смятана от някои за разрешена плячка. И второ, въпреки че офисът, където Фелина работеше като оператор на компютър, се намираше само на три пресечки от къщата им и дотам се стигаше за минути дори в лошо време, Клинт се тревожеше от опасността, срещу която тя се изправяше при пресичането на най-оживената от улиците. В критични обстоятелства нито предупредителен вик, нито изсвирване на клаксон щяха да я предупредят за връхлитащата смърт.

В никакъв случай не искаше тя да разбере степента на безпокойството му, понеже Фелина с право се гордееше, че е толкова независима въпреки глухотата си. Не му се искаше да накърни самоуважението й, като по някакъв начин покаже, че не е съвсем уверен в способността й да се справи с всеки изгнил домат, с който я замерва съдбата. Затова Клинт ежедневно си напомняше, че бе живяла двадесет и девет години, без да се стигне до сериозно нараняване, и потискаше импулсивното си желание да се държи прекалено покровителствено.

Докато той си миеше ръцете, Фелина сложи масата за позакъснялата им вечеря. На печката се топлеше огромна тенджера със зеленчукова супа и те си сипаха две големи купички. После той извади от хладилника парче сирене, а тя разви хрупкава италианска франзела.

И макар че Клинт беше гладен, а гъстата супа от различни зеленчуци и парчета крехко говеждо — великолепна, когато Фелина свърши, той бе изял само половината от своята, понеже непрекъснато спираше, за да говори. Съпругата му не можеше да чете по устните му, когато той се опитваше да яде и да разговаря едновременно, а в момента нуждата да й разкаже за изминалия ден бе по-непреодолима от глада му. Фелина отново напълни своята купичка и досипа в неговата.

Извън стените на малкия си дом по разговорливост той можеше да се сравни с някой камък, но в компанията на Фелина ставаше словоохотлив като водещ политическо предаване. Освен това не само бъбреше, но и с изненадваща лекота се въплъщаваше в ролята на забавен събеседник. Бе се научил как да представи един анекдот така, че да заостри въздействието му и да постигне максимален ефект върху Фелина, понеже обичаше да изтръгва смях от нея и да наблюдава как очите й се разширяват от изненада. През целия му живот тя беше първият човек, чието мнение за него наистина го интересуваше, и той искаше в очите й да изглежда умен, находчив, духовит и забавен.

В началото на връзката им се беше чудил дали нейната глухота има нещо общо със способността му да се разкрива пред нея. Глуха по рождение, тя никога не беше чувала живата реч и следователно не се бе научила да говори ясно. Отговаряше на Клинт — и по-късно щеше да му разкаже как е преминал нейният ден — с помощта на езика на знаците, изучен и от него, за да я разбира. Отначало Клинт си мислеше, че основният подтик към интимност за него е бил нейният недъг, гарантиращ му, че съкровените му чувства и тайни, споделени веднъж с нея, няма да бъдат разпространявани по-нататък. Да разговаряш с Фелина беше почти като да разговаряш със самия себе си. След време обаче най-накрая разбра, че се е открехнал към Фелина въпреки глухотата й, а не заради нея, и че искаше тя да споделя всяка негова мисъл и преживяване — както и той да съпреживява нейните — просто защото я обичаше.

Когато й каза как Боби и Джули три пъти се бяха оттегляли в банята за разговор на четири очи по време на срещата с Франк Полард, тя се разсмя от удоволствие. Клинт обичаше този звук — толкова топъл и мелодичен, сякаш огромната радост в живота, която тя не можеше да изрази с думи, изцяло се изливаше чрез смеха й.

— Странна двойка са двамата Дакота — каза Клинт. — Когато ги срещнеш за пръв път, ти се струват съвсем различни в някои отношения и решаваш, че едва ли могат да работят добре заедно. Но щом ги опознаеш, откриваш, че си подхождат като две парченца от мозайка и осъзнаваш, че съвместно действат почти съвършено.

Фелина остави лъжицата си и със знаци отвърна:

„Ние също.“

— Да, ние също.

„Ние си пасваме по-добре от различните части на пъзъл. Пасваме си като щепсел и контакт.“

— Така е — съгласи се той и се усмихна. След това схвана закачливия намек в думите й и се разсмя. — Ама ти май си девойче с много мръсно подсъзнание, а?