Дийн Кунц - Лошо място (Част І)

— Изгоряла е — каза Джули. — После са съборили каквото е останало.

— Хайде да поговорим с някой съсед.

Празното място бе заобиколено от къщи, но светеше само в онази, намираща се от северната страна.

Мъжът, който отвори на позвъняването им, беше около петдесет и пет годишен, висок малко над метър и осемдесет, с посивяла коса и добре оформен сив мустак. Казваше се Парк Хампстед и имаше вид на пенсиониран военен. Покани ги вътре с молбата да оставят мокрите си обувки на предната веранда. Последваха го по чорапи до къта за хранене в кухнята, където жълтите пластмасови мебели нямаше да пострадат от влажните им дрехи, но въпреки това Хампстед ги накара да изчакат, докато покрие с плътни плажни кърпи два от столовете.

— Извинявам се — каза той, — ама си падам малко чистник.

— Къщата беше с под от светъл дъб и модерно обзавеждане и Боби забеляза, че блести от чистота.

— От тридесетте години във флотата ми остана някакъв постоянен респект към рутината, реда и чистотата — обясни Хампстед. — Всъщност мисля, че може би малко се побърках на тема чистота, когато преди три години почина Шарън — съпругата ми. Първите шест-седем месеца след погребението й лъсках жилището основно поне два пъти седмично, понеже по време на чистенето донякъде забравях мъката. Похарчих цяло състояние за препарати, хартиени кърпи, гъби и бърсалки. Да ви кажа, няма на света военна пенсия, дето може да поддържа смахнатия навик, който придобих. Слава Богу, преодолях това състояние. Все още си падам чистник, но поне вече не съм маниак на тази тема.

Тъкмо си бе приготвил цяла кафеварка, така че наля и на тях. По чашите, чинийките и лъжичките не се забелязваше и петънце. Хампстед им подаде две прилежно сгънати хартиени салфетки и се настани на масата срещу тях.

— Да, познавах Джим Роман — каза той, след като те повдигнаха въпроса. — Добър съсед. Беше пилот на хеликоптер във въздушната база край Ел Торо, където беше и моята последна спирка, преди да се пенсионирам. Джим беше дяволски мил човек, от онези, дето биха ти дали и ризата от гърба си, а после биха те попитали дали имаш нужда от пари, та да си купиш подходяща вратовръзка.

— А защо? — попита Джули.

— Да не би да е загинал по време на пожара? — обади се Боби, като си спомни обгорените дървета и почернялата от сажди бетонна плоча.

Хампстед се смръщи.

— Не. Загина шест месеца след Шарън. Точно преди две години и половина. Хеликоптерът му се разби по време на маневри. Беше само на четиридесет и една, единадесет години по-млад от мен. Остави жена, Маралий, четиринадесетгодишна дъщеря — Валери, и дванадесетгодишен син — Майк. Ужасна работа. Бяха задружно семейство и нещастието, случило се с Джим, ги смаза. Имаха някакви роднини в Небраска, но нито един, към когото наистина биха могли да се обърнат. — Хампстед се втренчи покрай Боби в тихо бръмчащия хладилник и очите му се навлажниха. — Така че се опитах да се намеся, да помогна с каквото мога, да съветвам Маралий как да се оправя с финансите, да подложа рамо да се облегне и ухо да изслушам децата, когато имаха нужда от това. От време на време ги водех в Дисниленд и на кино, нали разбирате… такива неща. Маралий често повтаряше, че съм изпратен от Бога, но всъщност аз бях този, който повече имаше нужда от тях, понеже дребните грижи за нея и децата бяха това, което най-накрая започна да отвлича мислите ми от загубата на Шарън.

— Значи пожарът е избухнал доста скоро, така ли? — попита Джули.

Хампстед не отвърна. Изправи се, приближи се до мивката, отвори шкафа под нея, измъкна бутилка с някакъв препарат и кухненска кърпа и започна да бърше вратата на хладилника, която и без това изглеждаше чиста като антисептичната повърхност на операционна маса.

— Валери и Майк бяха знаменити деца. Не мина и година и започна да ми се струва, че те са мои собствени хлапета, онези, които с Шарън не можахме да имаме. Маралий жали за Джим дълго време, почти две години, преди да започне да си спомня, че е жена в разцвета на силите си. Може би това, което се зараждаше помежду ни, би огорчило Джим, но аз не мисля така. Смятам, че би се радвал за нас, въпреки че бях с единадесет години по-възрастен от нея.

Когато приключи с търкането на хладилника, Хампстед внимателно огледа вратата от всички страни и под различни ъгли. Очевидно търсеше следи от пръсти или пропуснато петно. И изведнъж, сякаш чак сега бе чул въпроса, зададен от Джули преди минути, каза:

— Пожарът избухна преди два месеца. Събудих се посред нощ, чух сирени, видях оранжево зарево през прозореца, станах, погледнах навън…