Дийн Кунц - Лошо място (Част І)

Отдръпна се от хладилника, огледа кухнята, приближи се до най-близкия, покрит с плочки плот, пръсна го с шишето и затърка блестящата му повърхност.

Джули погледна Боби. Той поклати глава. Никой от тях не продума.

След минута-две домакинът продължи:

— Стигнах до къщата им малко преди пожарникарите. Влязох през входната врата. Пресякох вестибюла и се добрах до подножието на стълбището, но не можах да се кача до спалнята. Горещината беше невъобразима, димът също. Извиках имената им, но никой не отвърна. Ако бях чул отговор, може би щях да намеря сили някак си да се кача, въпреки пламъците. Предполагам, че съм изгубил съзнание за няколко секунди и че пожарникарите са ме изнесли, защото си спомням, че се свестих на предната морава, че кашлях и се задушавах, а наведен над мен лекар ми даваше кислород.

— И тримата ли изгоряха? — попита Боби.

— Да.

— А какво е причинило пожара?

— Не съм сигурен дали изобщо се разбра. Мисля, че чух нещо за късо съединение в инсталацията, но наистина не съм сигурен. Като че ли известно време имаше подозрения за умишлен палеж, но те не доведоха доникъде. Пък и няма особено значение, нали?

— Защо да няма?

— Ами каквато и да е причината, и тримата са мъртви.

— Наистина съжалявам — тихо промълви Боби.

— Парцелът им беше продаден. Някъде през пролетта ще започне строежът на нова къща. Още кафе?

— Не, благодарим ви — каза Джули.

Хампстед огледа кухнята, после се приближи до кухненската печка и залъска капака й от неръждаема стомана, въпреки че блестеше като нов.

— Извинявам се за кочината. Не разбирам как тази къща може да се цапа толкова, след като само аз живея в нея. Понякога си мисля, че сигурно някакви гномове се промъкват зад гърба ми и оплескват всичко, за да ме измъчват.

— Няма нужда от гномове — въздъхна Джули. — Самият живот ни тръсва цялата мъка, която можем да понесем.

Хампстед се обърна и за пръв път, откакто бе станал от масата и бе започнал своя ритуал по почистването, ги погледна в очите.

— Няма гномове — съгласи се той. — С гномовете човек би се справил твърде бързо и лесно.

Хампстед беше едър човек и изглеждаше видимо кален от годините, прекарани в ежедневни упражнения и сурова дисциплина във войската, но очите му се напълниха със сълзи — доказателство за дълбока скръб и за миг той заприлича на безпомощно, загубило се дете.

В колата, втренчил се през напръсканото от дъжда предно стъкло в мястото, където преди време е била къщата на семейство Роман, Боби каза:

— Франк е открил, че мистър Синя светлина знае за документите на Фарис, и се е снабдил с нови на името на Джеймс Роман. Но мистър Синя светлина очевидно е научил и за тях и е отишъл да го търси на адреса на Роман, където е намерил само вдовицата и децата. Убил ги е по същия начин, по който е убил и семейството на Фарис, но този път е подпалил къщата, за да прикрие престъплението си. Така ли би го разтълкувала и ти?

— Може би — отвърна Джули.

— Изгорил е телата, понеже ги е изпохапал, както ни обясни семейство Фан, и това би могло да помогне на полицията да свърже двете престъпления, а той е искал да я прати за зелен хайвер.

— В такъв случай защо не ги изгаря всеки път?

— Понеже това би било също толкова насочващо, колкото и следите от изпохапване. Понякога изгаря телата, понякога не, а от време на време може би се отървава от тях така, че никога да не бъдат открити.

Секунда-две и двамата мълчаха. После тя каза:

— Значи имаме работа с масов убиец, който очевидно е буйстващ психопат.

— Или с вампир — добави Боби.

— А защо преследва Франк?

— Не знам. Може би Франк някога се е опитал да забие дървен кол в сърцето му.

— Не е забавно.

— Съгласен съм. Точно сега нищо не изглежда забавно.

От къщата на Дайсън Манфред в Ървин, пълна с различни насекоми, Клинт Карагьозис се отправи с колата към собствената си къща в Пласенша. Тя представляваше уютна вила с две спални, скосен дървен покрив, обширна веранда и остъклена предна стена, през която проникваше топла, кехлибарена светлина. Когато стигна там, парното в колата почти беше изсушило прогизналите му от дъжда дрехи.

Клинт влезе през вратата, свързваща гаража с къщата и намери Фелина в кухнята. Тя го прегърна, целуна го и за миг се притисна в него, сякаш изненадана, че отново го вижда жив.

Фелина смяташе, че ежедневната му работа е изпълнена с какви ли не опасности, макар той често да й обясняваше, че се занимава предимно с отегчително разхождане насам-натам, че преследва факти и обстоятелства, вместо виновници, и по-скоро върви по дирите на документи, отколкото на убийци.