Дийн Кунц - Лошо място (Част І)

Беше му ясно само едно — не бива да допусне Фулъм, Сото или някой друг от болницата да узнае какво точно се е случило. Полард бе забъркан в толкова странно явление, че приказките за него бързо щяха да плъзнат от болницата към вестниците. Една от главните цели на „Дакота & Дакота“ беше неизменно да се пази тайната на клиента, а в този случай това беше по-наложително отвсякога. Боби и Джули бяха споменали, че някой преследва Полард, очевидно с намерение да приложи насилие — ето защо опазването на тайната от вестниците можеше да се окаже съдбоносно за оцеляването на клиента.

Вратата се отвори и Хал подскочи като ужилен.

На прага стоеше Грейс Фулъм. Изглеждаше така, сякаш бе превела шлеп през бурно море или пък беше насякла и донесла наръч дърва заради мързела на таткото.

— Охраната слага човек на всеки изход, ако се опита да се измъкне. Мобилизирали сме всички сестри да го търсят по етажите. Смятате ли да се включите в претърсването?

— Ами, знаете ли, трябва да позвъня в кантората, шефът…

— Ако го намерим, къде да ви се обадим?

— Тук. Точно тук. Няма да мърдам, ще звъня по телефона.

Сестрата кимна и излезе. Вратата зад нея се затвори сама.

От корниза на тавана се спускаше завеса, която можеше да огради леглото от три страни. Беше прибрана до стената, но Хал Яматака я издърпа до края на леглото, за да не се вижда от вратата, ако Полард случайно се материализира тъкмо когато някой надниква от коридора.

Ръцете му трепереха, затова ги пъхна в джобовете. После извади лявата, за да погледне часовника: един часа и четиридесет и осем минути.

Полард го нямаше от около осемнадесет минути — с изключение, разбира се, на няколкото секунди, когато нахлу и забъбри за светулки по време на буря. Хал реши да изчака до два часа и тогава да се обади на Боби и Джули.

Стоеше при долния край на леглото, стискаше решетката с една ръка и се вслушваше в нощния вятър, който стенеше пред прозореца и в шибащите дъждовни струи по стъклото. Минутите се влачеха като охлюв по склон, но чакането поне му даде възможност да се успокои и да помисли какво ще разкаже на Боби за случилото се.

Когато стрелките на часовника допълзяха до два часа, Хал заобиколи леглото, протегна ръка към телефона върху нощното шкафче и точно тогава дочу странния напев на далечна флейта. Издърпаната наполовина завеса се разлюля от внезапно течение.

Той се върна при долния край на леглото и плъзна поглед покрай завесата към вратата. Беше затворена. Течението не идваше оттам.

Звуците на флейтата замряха. Въздухът в стаята стана неподвижен и сякаш натежа.

Изведнъж завесата зашумоля и се раздвижи, халките на корниза затракаха тихо, стаята се изпълни със студен въздух, който го разроши. Призрачната музика се появи отново.

Вратата и прозорецът бяха здраво затворени, единственият възможен източник на течението оставаше отдушникът на стената над нощното шкафче. Но когато Хал се изправи на пръсти и сложи длан пред решетката, оттам не излизаше нищо. Студеният вятър сякаш се бе появил някъде от самата стая.

Хал се завъртя и се заозърта — мъчеше се да разбере откъде идват звуците на флейтата. Като се заслуша, разбра, че всъщност няма флейта — по-скоро вятър, който свири едновременно в много тръби, малки и големи, събира различните далечни, но отчетливи звуци в нестроен напев — странен, меланхоличен, печален и все пак някак… заплашителен. Той заглъхна, после се появи за трети път. Хал се слиса — тоновете сякаш се лееха от празното пространство над леглото.

Хал се зачуди дали някой друг в болницата, освен него чува флейтата. Едва ли. Сега музиката беше по-силна отпреди, но си оставаше далечна — всъщност, ако беше заспал, загадъчната серенада едва щеше да е достатъчно силна, за да го събуди.

Въздухът над леглото затрептя пред очите му. За миг той не успя да си поеме дъх, сякаш стаята внезапно се бе превърнала във вакуумна камера. Ушите му заглъхнаха като при бързо набиране на височина.

Странните звуци и течението изчезнаха едновременно, Франк Полард се появи също така внезапно, както бе изчезнал. Лежеше на една страна, със сгънати колене като плод в майчина утроба. Няколко секунди не можеше да се ориентира, а когато осъзна къде се намира, се вкопчи в решетката и с усилие се повдигна до седнало положение. Кожата около очите му беше подпухнала и потъмняла, иначе беше чудовищно блед. Лицето му изглеждаше мазно, сякаш от него се лееше не пот, а олио. Синята памучна пижама бе измачкана, с тъмни петна от изпотяването, на места със засъхнала кал.