Дийн Кунц - Лошо място (Част І)

— Слава Богу, дойдохте! — Той плъзна поглед покрай тях, за да провери коридора. — Старшата сестра иска да повикам ченгетата и да съобщя за изчезнал пациент…

— Оправихме се — успокои го Боби. — Доктор Фрийборн говори с нея по телефона и подписахме декларация за доброволно напускане на болницата.

— Добре — каза Хал и посочи към коридора. — Трябва да сме колкото е възможно по-дискретни.

Джули затвори вратата и после застана до двамата мъже в долния край на леглото.

Боби забеляза липсата на решетката и счупените панти.

— Какво е това?

Хал преглътна с усилие.

— Той държеше решетката, когато изчезна… и я отнесе. Не го казах по телефона, защото си помислих, че така или иначе ме мислите за смахнат и само ще потвърдя подозренията ви.

— Хайде сега ни разкажи — тихо каза Джули. Всички говореха тихо — в противен случай сестра Фулъм сигурно щеше да дойде и да им напомни, че повечето пациенти на етажа спят.

Когато Хал приключи разказа си, Боби отбеляза:

— Флейтата, особеният ветрец… Франк ни каза, че той самият чул същото малко след като се свестил през нощта в алеята и разбрал по някакъв начин, че те са признак за идването на някого.

По чаршафите беше останала част от мръсотията, която Хал забеляза по пижамата на Франк след второто му появяване. Джули взе от нея с два пръста.

— Не е точно кал.

Боби разгледа зрънцата, полепнали по ръката й.

— Черен пясък.

— Джули се обърна към Хал:

— Франк не се е връщал, откакто изчезна с решетката, нали?

— Не.

— И кога се случи това?

— Няколко минути след два часа. Може би в два часа и две или три минути. Нещо такова.

— Преди около час и двайсет минути — обади се Боби.

Всички замълчаха, загледани в леглото, откъдето беше изтръгната решетката. Вятърът отвън заблъска дъжда в стъклото толкова силно, сякаш пакостници от Хелоуин по никое време хвърляха шепи сушени царевични зърна.

Накрая Боби погледна съпругата си.

— И сега какво ще правим?

Тя примигна.

— Не ме питай. За пръв път имам работа с магия.

— Магия ли? — попита нервно Хал.

— Е, образно казано — успокои го Джули.

„Кой знае“ — помисли Боби и добави гласно:

— Да предположим, че ще се върне, преди да настъпи заранта, може би няколко пъти, и рано или късно ще спре. Сигурно се случва така всяка нощ, след като заспи, а когато се събуди, не помни пътуванията.

— Пътуванията — повтори Джули. При сегашните обстоятелства тази обикновена дума звучеше странно и загадъчно, както и всички останали.

Като внимаваха да не разбудят пациентите, взеха още два стола от другите стаи по коридора. Хал седеше точно до затворената врата на стая 638, да не би някой от болничния персонал да влезе неканен. Джули се настани до долния край на леглото, а Боби си избра място между леглото и прозореца, където стоеше част от решетката.

Чакаха.

От мястото си Джули трябваше само лекичко да извърти глава, за да види Хал. В другата посока пък гледаше Боби. Но спуснатата завеса около мястото на липсващата решетка пречеше на Хал и Боби да се следят с поглед.

Джули си мислеше дали Хал ще се учуди, ако види колко бързо заспа Боби. Детективът все още беше под напрежение от случилото си, а Джули, след като чу за необяснимото изчезване на Франк, макар и от втора ръка, беше в напрегнато и нетърпеливо очакване да види с очите си същото вълшебство. Боби притежаваше богато въображение, почти детско усещане за чудесата и затова вероятно бе още по-развълнуван от нея или от Хал. Нещо повече, той имаше способността да предчувства бедите, подозираше, че случаят ще е пълен с изненади, някои от тях доста неприятни и несъмнено събитията го бяха разтревожили. И все пак Боби можа да се подпре на лошо тапицираната облегалка на стола, да отпусне брадичка на гърдите и да задреме. Стресът никога не го поваляше. Понякога точният му усет, способността му да поставя всичко в обозрими рамки изглеждаха свръхчовешки. Когато преди няколко години песента на Боби Макферин „Не се тревожи, бъди щастлив“ стана хит, Джули не се изненада, че тя страшно допадна на нейния Боби — звучеше като химн, написан специално за него. Явно с усилие на волята той можеше да си наложи да постигне спокойствие и тя се възхищаваше на тази негова способност.

Към пет без двайсет, когато Боби беше поспал спокойно около час, Джули го гледаше с възхищение, което бързо прерасна в неудържима завист. Прииска й се да ритне стола, за да падне. Въздържа се само защото подозираше, че съпругът й просто ще се прозине, ще се обърне на една страна и ще заспи още по-удобно на пода, а яростта й така ще я заслепи, че ще трябва просто да го убие. Представи си как отговаря пред съда: „Зная, че да убиваш, е лошо, господин съдия, но той просто беше прекалено спокоен, за да го оставя жив.“