Дийн Кунц - Лошо място (Част ІI)

— Значи един вид съм подписала смъртна присъда на Томас, когато съм се захванала със случая.

— Нали не искаше. Наложи се да те убеждавам.

— Аз те убеждавах, ти се дърпаше.

— И да има вина, тя е обща, но не е така. Просто приехме нов клиент, нищо повече и всичко… се случи ей така.

Джули кимна и най-после се осмели да го погледне в очите. Гласът му не трепереше, но по бузите му се стичаха сълзи. Погълната от собствената си мъка, тя бе забравила, че изгубените приятели са общи и че Боби бе заобичал Томас почти колкото нея. Младата жена отново извърна поглед.

— Добре ли си? — попита я Боби.

— Налага се. По-късно искам да поговорим за Томас — колко смело понасяше това, че е различен, как никога не се оплакваше, колко беше мил. Искам двамата да кажем всичко и да не го забравяме. Никой няма да издигне паметник на Томас, не беше прочут, беше малък човек, не направи нищо велико, с изключение на това, че се стараеше да бъде най-добрият, и друг паметник, освен нашите спомени, няма да има. Затова ще го запазим жив, нали?

— Да.

— Ще го запазим жив… докато и ние не си отидем от този свят. Но всичко това е за по-нататък, когато имаме време. Сега ние трябва да се запазим живи, защото тоя мръсник е по следите ни, нали?

— Така е — потвърди Боби, сетне се изправи и я придърпа от стола.

Беше облечен в тъмнокафяво велурено яке с кобур под мишницата. Джули бе свалила своя кобур и кадифеното сако, но сега пак ги сложи. Тежестта на револвера от лявата страна я успокояваше. Надяваше се, че ще има възможност да го използва.

Погледът й се беше прояснил, очите й бяха сухи.

— Едно е сигурно — обади се Джули, — не искам повече да мечтая. Какъв е смисълът да имаш мечти, когато те никога не се сбъдват?

— Е, понякога се случва.

— Не. За мама и татко не се сбъднаха. Не се получи и при Томас, нали? Питай Клинт и Фелина дали техните мечти са се сбъднали, да видиш какъв ще бъде отговорът. Питай семейството на Джордж Фарис дали са мечтали да бъдат избити от психопат.

— Питай семейство Фан — промълви Боби. — Живели са по лодките в Южнокитайското море, нямали са почти никаква храна и още по-малко пари, а сега са собственици на верига за химическо чистене, правят проекти за препродажба на къщи за по двеста хиляди долара и имат страхотни деца.

— Рано или късно и тях ще ги удари — възрази Джули, разтревожена от горчивината в гласа и от черното отчаяние, което се надигаше у нея като водовъртеж и заплашваше да я погълне. Но не можеше да му се противопостави. — Питай Парк Хемпстед в Ел Торо дали двамата с жена си са били въодушевени, когато тя се разболя неизлечимо от рак и още какво е станало с мечтата му за него и Маралий Роман след като най-после преживял смъртта на жена си. Изведнъж се появява онзи тип Канди. Питай всички нещастници, които лежат в болниците с мозъчни кръвоизливи или рак. Питай заболелите от Алцхаймер още на петдесетгодишна възраст, когато уж трябва да почнат златните им години. Питай децата в инвалидни колички заради мускулна дистрофия, питай родителите на децата в „Чиело Виста“ дали болестта на Даун се вписва в техните мечти. Питай…

Джули се задави. Губеше самообладание, а не можеше да си го позволи.

— Хайде, да вървим — проговори тя.

— Къде?

— Първо да намерим къщата, където онази мръсница го е отгледала. Може пък да ни хрумне нещо, като я видим.

— Виждал съм я.

— А аз не съм.

— Добре. — От нощното шкафче Боби взе телефонния, указател на Санта Барбара, Монтесито, Голета, Хоуп Ранч, Ел Енканто Хайс и други съседни селища и го понесе със себе си към вратата.

— За какво ти е? — учуди се Джули.

— Ще ни потрябва. В колата ще ти обясня.

Пак запръска дъжд. Двигателят на тойотата още не беше изстинал след пътуването на север и въпреки хладния нощен въздух от него се вдигаше пара. Някъде отдалеч долетя тътен от гръмотевица. Томас беше мъртъв.

Доловените образи бяха бледи и изкривени като отражения по разлюляна от вятъра езерна повърхност. Изплуваха един след друг, докато Канди докосваше крановете, ръба на мивката, огледалото, шкафчето с лекарствата и неговото съдържание, ключовете за осветлението и душа. Но никой от тях не беше отчетлив и не показваше следа към двамата Дакота.

На два пъти го връхлетяха ярки картини, но те бяха свързани с отблъскващи сексуални сцени между двамата. Тубичка с вагинален крем и кутия салфетки бяха осквернени от отвратителни образи, задържали се необяснимо много. Чрез него Канди се докосна до греховни преживявания, които не желаеше да опознае. Бързо дръпна ръце от предметите и почака да му мине прилошаването. Беше отвратен, че необходимостта да проследи Франк чрез тези упадъчни хора го бе принудила да изложи сетивата си на подобно грубо посегателство.