Дийн Кунц - Лошо място (Част ІI)

Боби и Джули твърдяха, че е за предпочитане да насочват запознаването на полицията с положение, което изисква нейната намеса и дори да подбират детективите в случай на нужда. Да се разчита на случайността или на приумиците на диспечера им се виждаше неразумно.

Лий се замисли дали въобще да вика полицията. Нямаше никакви съмнения кой е убиецът на Хал. Мистър Синя светлина. Канди. Но той също знаеше, че Боби не би искал да разкрива нещо повече за Франк и целия случай, отколкото беше абсолютно наложително: поверителните взаимоотношения между агенцията и клиента не бяха така юридически обезпечени както отношенията между адвокат и довереник или лекар и пациент, но въпреки това имаха голямо значение. Тъй като Боби и Джули бяха на път и в момента не можеше да се свърже с тях, Лий не знаеше какво и доколко да разкрие пред полицията.

Не можеше обаче и да остави нещата така и да чака някой да забележи трупа пред сградата! Особено когато жертвата беше добър негов познат.

Реши да се обади на ченгетата, но да се прави на ударен.

Погледна в тетрадката, набра номера на полицията в Нюпорт Бийч и поиска да разговаря с детектив Хари Ладсброук, но той не беше на смяна. Също и детектив Джанет Хайзинджър. Дежурен обаче беше детектив Кайл Остов. По телефона гласът му звучеше успокоително силен и компетентен — мек баритон с отривиста реч.

Лий се представи с малко по-висок глас, почти пискливо. Усети, че говори много припряно.

— Тук имаше… ами… убийство.

Остов го прекъсна:

— Господи, да не искате да кажете, че Боби и Джули вече знаят? Аз току-що разбрах. На мен се падна да им съобщя, затова седях и се чудех как да им поднеса новината. Тъкмо посягах към слушалката, когато вие звъннахте. Как реагираха?

Лий замънка объркано:

— Едва ли знаят. Нали се е случило само преди няколко минути.

— Малко повече — поправи го Остов.

— Че кога вашите хора са научили? Ей сега погледнах през прозореца, но нямаше никакви патрулни коли, нищо. — Най-после се разтрепери. — Божичко, говорих с него съвсем скоро, занесох му пица, а сега той лежи размазан върху бетона шест етажа надолу.

Остов замълча. После попита:

— Кое убийство имаш предвид, Лий?

— Хал Яматака. Сигурно е имало бой, а после… — Лий млъкна, примигна и на свой ред попита: — А вие за кого говорите?

— За Томас — отвърна Остов.

На Лий му прилоша. Само веднъж беше виждал Томас, но знаеше, че Джули и Боби са много привързани към него.

— Томас и момчето в същата стая. И може би още хора са загинали при пожара, ако не са се измъкнали от сградата навреме.

Вроденият компютър на Лий не работеше така гладко, както произведените от Ай Би Ем служебни машини, затова му трябваше известно време да осмисли казаното от Остов.

— Не може да няма връзка между двете, нали?

— Убеден съм. Да познаваш човек, който има зъб на Джули и Боби?

Лий се огледа в приемната, помисли за останалите празни стаи в „Дакота & Дакота“, другите самотни офиси на шестия етаж и всички безлюдни помещения надолу. Сети се и за Канди, за изпохапаните и разкъсани негови жертви, за гиганта, когото Боби бе срещнал на плажа в Пуналу и способността му да прескача от едно място на друго. Изведнъж се почувства много самотен.

— Детектив Остов, можете ли да пратите хора колкото е възможно по-бързо?

— Записах повикването в компютъра, докато разговаряхме — отвърна Остов. — Няколко екипа вече са на път.

С върха на пръстите Канди бавно описа окръжности по повърхността на шкафа, после се прехвърли на месинговите дръжки на чекмеджетата. Докосна ключа за полилея и за двата аплика на стената до леглото. Плъзна ръце по касата на вратата, да не би набелязаните му жертви да са се облягали там неволно по време на разговор. Проучи вратите на шкафа с огледалата, поглади всяко копче на дистанционното устройство за телевизора с надеждата, че са включили поне една програма за краткото време, прекарано у дома.

Нищо.

Понеже трябваше да бъде спокоен и методичен в претърсването, ако искаше да успее, полагаше усилия да потисне гнева и разочарованието си. Но колкото повече се мъчеше да се овладее, толкова повече ядът се надигаше у него, а жаждата на гнева винаги беше жажда за кръв — виното на отмъщението. Само кръв можеше да утоли жаждата, да угаси яростта и да му донесе относително успокоение.

Докато минаваше от спалнята на Дакота към съседната баня, Канди бе обзет от потребност за кръв, почти толкова неотложна и жизненоважна, колкото потребността от въздух. Погледна в огледалото и за миг не се видя, сякаш нямаше отражение. Виждаше само алена кръв, сякаш огледалото беше прозорче на долната палуба на кораб, заплувал в чудовищните морета на ада. Илюзията избледня, в огледалото изплува отражението на собственото му лице и той бързо извърна очи.