Дийн Кунц - Пророчество

— А обичаш ли ме повече от мунго-бийн крем? — попита тя.

— Два пъти повече.

— Аз съм щастливка.

Докато вдигащата се врата на гаража дрънчеше, Лори потрепери от болка.

— Мисля, че е момче.

Беше се преглеждала с ултразвук, за да е сигурна, че бебето е здраво, но не искахме да знаем пола. Аз съм за всички модерни технологии, но не и когато те лишават от най-приятните изненади.

Излязох на пътя и установих, че се е появил слаб вятър. Въпреки това издигаше снега пред светлините, скривайки нощта с издуващи се воали.

Нашата къща беше на Хоксбил Роуд — две платна асфалт, които свързваха Сноу Вилидж с курорта, носещ същото име. Курортът, в който работехме с татко, е на два километра и половина на север, а предградията на града са разположени на девет километра южно.

В момента пътят беше пуст и в двете посоки. Само работници по пътищата, безмозъчни глупаци и бременни биха излезли в такова време.

Нямаше много къщи покрай Хоксбил Роуд. Земята до шосето беше скалиста и твърда — неподходяща за строителство.

На по-гостоприемната земя, където живеехме ние, имаше пет къщи с големи дворове — три от нашата страна на пътя и две от източната страна на асфалта.

Познаваме се и сме приятели със съседите от четири от къщите. В петата, точно срещу нас, живееше Недра Лам, която е местна забележителност от десетилетия.

На поляната пред къщата и имаше половин дузина тотеми, с височина два метра и половина, които тя беше издялала от дърво и беше украсила с рога от елени. Тези гротескови фигури бяха обърнати към шосето, заплашвайки с вуду насилие нежеланите посетители. Недра Лам беше отшелник с чувство за хумор. На изтривалката и не пишеше „добре дошли“, а „махайте се“.

Зарад силния снеговалеж почти не виждах къщата и — някаква бледа форма на още по-блед фон. Докато се движехме по нашето шосе към областния път, някакво раздвижване около къщата на Лам привлече вниманието ми. От тъмната дупка на отворения и гараж излезе нещо, което от това разстояние изглеждаше като голям камион с изгасени фарове.

Повече от трийсет и осем години Недра караше плимът вейлиънт от 1960 — може би най-грозната кола, произведена някога в Детройт — който тя поддържаше в идеално музейно състояние, сякаш беше класика на автомобилния дизайн.

Когато приближаващият се автомобил излезе на Хоксбил Роуд, разкъсвайки воалите от сняг, реших, че е черен хамър — градския вариант на военния хъмвий. Голям, бърз, 4x4, незачитащ сняг и лед, хамърът не зави нито наляво, нито надясно, а без светлини се насочи към нас.

— Какво прави този? — учуди се Лори.

За да не се блъснем, натиснах спирачката и спрях.

Хамърът стигна до спирката на ъгъла и застана на пътя ни.

Вратата на шофьора се отвори. От джипа излезе мъж с пушка.

Мъжът беше висок, с широки рамене и изглеждаше още по-едър заради коженото палто. Носеше скиорска шапка, която закриваща ушите и челото му.

Не забелязах други модни детайли, защото се съсредоточих върху пушката, която не изглеждаше ловна, а по-скоро бойна. Той застана пред хамъра, само на половин метър от експлоръра, и вдигна оръжието — или за да сплашва или за да убива.

Обикновеният пекар може би щеше да се парализира, но аз бях готов за действие.

Когато той вдигна оръжието, аз настъпих газта. Той започна това, не аз, така че нямах никакви угризения, че отвръщам с превъзхождаща сила. Исках да го смачкам между двете коли.

Бързо осъзнавайки, че може да ми пробие главата, но не може да спре експлоръра, той пусна пушката и се покатери на капака на хамъра с пъргавина, предполагаща значителна доза маймунска кръв в родословното му дърво.

Когато стигна до страничните фарове, вероятно решил да се качи на покрива, аз завих рязко надясно, за да избегна вече безсмисления сблъсък. Бронята на експлоръра целуна грубичко хамъра, произведе метален писък, танцуващи искри проблеснаха за момент в падащия сняг и ние се измъкнахме.

Завих през полето, благодарен, че земята под снега, замръзнала преди седмици, беше твърда като асфалт.

— Какво беше това? — попита Лори.

— Искаше да ме застреля.

— Познаваш ли го?

— Не мисля. Но не можах да видя лицето му отблизо.

— Аз не искам да видя лицето му отблизо.

Наведените клони на огромен кедър бяха отрупани със сняг, образувайки големи бели форми върху белия фон. Падащият сняг допълнително закриваше дървото. Без да губя и секунда, завъртях волана силно надясно и се разминах на косъм от челен удар с кедъра.