Дийн Кунц - Пророчество

Опитах се да чета криминален роман от поредицата за частен детектив с неврофиброза — болестта, нашумяла покрай мъжа-слон. Той пътуваше от единия край на Сан Франциско до другия, винаги с качулка на главата, за да закрива деформираните му черти. Не можах да вникна в разказа.

След почистването баба се върна на дивана и се захвана с бродериите си. Беше започнала възглавница на стоножки.

Мама седна пред статива в нейното си ателиенце и се захвана с портрета на едно коли, което по желание на собственика трябвало да е с кариран шал и каубойска шапка.

Размишлявайки за живота си и за приятната вечеря, естествено се замислих и за ексцентричността. Сега като пиша за рода Ток, членовете му изглеждат странни и неповторими. Каквито всъщност са. Това е и една от причините да ги обичам.

Всяко семейство е ексцентрично по собствен начин, както и всяко човешко същество.

Ексцентричен означава извън или встрани от нормалното, извън или встрани от това, което се смята за нормално. Като цивилизация чрез консенсус сме определили кое е нормално, но този консенсус е обширен като река; не е като въже високо над арената.

Въпреки това никой от нас не води абсолютно нормален живот. В края на краищата ние сме хора. Всеки е уникален толкова, колкото никое друго създание не е, сравнено с подобните му. Имаме инстинкти, но те не ни управляват. Чувстваме привличането на безмозъчната тълпа, блазним се от стадото, но устояваме на силните ефекти на това влияние. А ако не успеем, дърпаме обществото надолу към кървави останки от срутени утопии, ръководени от Хитлер, Ленин или Мао Дзе Дун. И тази разруха ни напомня, че Господ ни е дал самоличност и че ако я забравим, тръгваме по тъмни пътеки.

Когато не виждаме и не се радваме на собствената си ексцентричност, се превръщаме в егоистични чудовища. Както моето, така и всяко друго семейство е ексцентрично по свой начин. Гарантирам. Да си отвориш очите за тази истина е да си отвориш сърцето за човешкото. Четете Дикенс! Той е знаел.

Всички от моето семейство искат да бъдат единствено и само себе си. Не биха се редактирали, за да впечатлят другите.

Откриват смисъла в тихата си вяра един в друг и в малките чудеса от ежедневието. Нямат нужда от идеологии или философии, за да определят какви са. Определя ги живеенето, с всички усещания, които носи, с надеждата и с нестихващия смях.

Почти от момента, в който я срещнах в библиотеката, бях сигурен, че Лори Лин Хикс знае всичко, което Дикенс знаеше, независимо дали го беше чела или не. Красотата и идваше не толкова от външния и вид, отколкото от факта, че не беше фройдистки робот и никога не би позволила да бъде определена като такава. Тя не беше жертва, не беше наивница. Ръководеше се не от постъпките на другите, не от завист, не от убеждение за морално превъзходство, а от възможностите, които предлага животът.

Оставих настрани романа с детектива и се прехвърлих от фотьойла в приспособлението за ходене. Колелцата изскърцаха. Влязох в кухнята, затворих вратата и отидох до телефона на стената. Известно време постоях там, бършейки влажните си длани в ризата. Треперех. Тази нервност не беше толкова силна, но беше много по-дълбока от всичко, което бях почувствал пред пистолета на Пунчелино.

Това беше безпокойствието на катерача, който иска да стигне до най-високия връх за рекордно време; който знае, че в живота му ще се отвори едно прозорче и той ще притежава уменията и физическата издръжливост да постигне мечтата си, но се страхува, че бюрокрацията или бурите, или съдбата ще му пречат, докато накрая прозорчето се затвори. И тогава кой ще бъде той, какъв ще стане?

През шестте седмици след нощта на клоуните бяхме разговаряли по телефона много пъти. Бях запомнил номера и наизуст. Набрах три цифри и спрях.

Устата ми беше пресъхнала. Поскърцвайки с патерицата, отидох до шкафа, взех една чаша, после скръц-скръц до чешмата. Напълних я с охладена и филтрирана вода от специалното кранче.

С двеста грама по-тежък, но все още с пресъхнала уста, се върнах до телефона. Набрах пет цифри и спрях.

Нямах доверие на гласа си. Пробвах: „Здрасти. Джими е.“

Дори и аз се бях отказал да се наричам Джеймс. Когато осъзнаеш, че се бориш срещу фундаментален закон на вселената, най-добре е да се предадеш. „Здрасти. Джими е. Извинявай, ако съм те събудил.“ Гласът ми звучеше несигурно и с две октави по-високо. Не е звучал така, откакто бях на тринайсет.

Изкашлях се, опитах отново и вече можех да мина за петнайсетгодишен.