Дийн Кунц: Пророчество

— Каква е?

Джими се обърна пак към Вивасементе:

— Би ли купил две?

— Две какво?

— Две момчета. Ако имаме още едно, би могъл да го купиш рано, още като пеленаче.

— Джими… — казах аз.

— Млъкни, скъпа — предупреди ме той. — Никога не си разбирала от финанси. Остави това на мен.

Никога преди не ми беше казвал да млъкна. Искаше да разбера, че той ще забаламоса мишената, за да ми даде възможността, от която се нуждаех.

— Аз съм истински бик в правенето на деца — обясни Джими на побъркания акробат, — а тази дама тук наистина знае как да ги изхвърля. Тя би могла да вземе някаква дрога за плодовитост и да ги изкарваме на партиди.

И двамата щяхме да умрем. Знаехме, че вече сме студено месо. При цялото това въоръжение около нас нямаше как да избягаме. Но ако ще умираме, можехме да вземем с нас и Вивасементе. Ако това чудовище се просне мъртво, разкъсано от куршуми, децата ни ще са в безопасност при Руди и Мади.

Подхождайки към предложението си с ентусиазъм, унесен, Джими завладя стария мъж и когато моментът изглеждаше идеален, посегнах към пистолета си.

Не мисля, че Вивасементе ме видя. По-скоро като гениален играч на покер усети нещо в Джими.

Без да си вади ръцете от кашмирената пелерина, откри огън срещу Джими с пистолет, скрит в дълбокия и десен джоб. Преди аз да успея да извадя пистолета, той вече беше прострелял Джими два пъти в корема. Когато го насочвах към него, други два куршума уцелиха Джими в гърдите. След първите два изстрела той се олюля, а след вторите падна на земята.

Вивасементе беше определил петия куршум за мен, обърна се, но недостатъчно бързо. Прострелях го в главата и той падна.

Крещях като валкирия, обзета от ярост, неразбираема за лудия. Прострелях го още три пъти — това нещо, което изнасилило собствената си дъщеря, това чудовище, което купуваше деца, този демон, който щеше да ме направи вдовица.

Зад разкъсаното му лице видях учудено изражение. Той не вярваше, че може да умре.

Трябваше да пестя патроните, защото едрите сценични работници бягаха към мен. Така или иначе, не можех да убия всичките, а и не държах да стрелям по когото и да било от тях; нищо нямаше значение, щом Вивасементе беше повален завинаги.

Когато се обърнах към първия от приближаващите мъже, той пусна пушката си на земята. Вторият вече я беше захвърлил.

Другите трима излязоха от сянката покрай прожекторите. Единият имаше брадва. Хвърли я. Вторият беше с чук. Метна го встрани. Ако третият е имал оръжие, значи го е оставил някъде.

Бях колкото учудена, толкова и уплашена; гледах как тези яки мъже се събират около трупа на Вирджилио Вивасементе. Бяха шокирани, изплашени и… внезапно избухнаха в смях.

Моят сладък Джими, моят бисквитко, лежеше по гръб, мълчалив, а работниците се смееха. Единият си сложи ръцете пред устата и издаде някакъв звук от цирковия им език, който не разбрах.

Коленичих до Джими, а трупата въздушни акробати нахлуха в шатрата, все още в костюмите си и се разпискаха като птици.

Гърдите и стомахът ме боляха толкова много през следващите дни, че почти реших, че четирите куршума не са били спрени от бронираната жилетка под ризата, а са проникнали дълбоко. Ужасното натъртване поотмина едва след седмици.

Както ви каза Пори, след като оставихме децата при родителите ми, се облякохме, подходящо за „най-сърдечна среща“ с предполагаем лунатик. С бронираните жилетки се бяхме сдобили чрез Хю Фостър преди година.

Добре де, вдигнахме ви адреналина, както направихме и в двайсет и четвърта глава! Едва ли щеше да е много интересно, ако бяхте сигурни, че съм оцелял?

Жилетката спря и четирите куршума, но ударът, макар и разнесен по повърхността на жилетката, ми изкара въздуха и изпаднах в безсъзнание. Потънах в кратък, но неприятен сън за шоколадов чизкейк с амарето.

Когато се осъзнах, някакви хора се смееха неистово. Други пискаха, в началото сякаш шокирани и изплашени, но после обзети от неописуемо щастие.

Възрастните, тийнейджърите и децата се струпаха около тялото на Вирджилио. Никой не изглеждаше нещастен заради смъртта му или натъжен заради състоянието му.

Напротив, всички оглеждаха мъртвеца с неверие, но постепенно лицата им се озариха от мисълта за свобода.

Вивасементе не вярваше, че може да умре; не вярваха и хората от трупата, които скачаха под ударите на камшика му. Със сигурност това за тях беше много по-голяма изненада от разпадането на Съветския съюз.