Дийн Кунц - Светкавица

Месеци наред Лора изпадаше в отчаяние, че няма да успее да помогне на Телма. Нощем я мъчеха кошмари, а денем се топеше от самообвинения. Но в края на краищата времето я излекува, въпреки че раните и не зараснаха напълно. Постепенно се възвърна чувството и за хумор и остроумието, макар и с непозната досега меланхолична нотка.

Пет години те живяха в една стая в Касуел Хол, докато се прекрати опеката на държавата и поеха самостоятелен път в живота. През тези години споделиха много весели мигове. Животът пак стана хубав, но вече не беше същият както преди пожара.

Най-важното в главната лаборатория на института беше вратата, през която можеше да се пътува във времето. Тя представляваше огромен тунел с дължина дванадесет и диаметър осем стъпки, с лъскава стоманена обвивка и вътрешна облицовка от полирана мед. Беше поставена на медни блокове на около две педи от пода. От нея излизаха дебели жици. Вътре в тунела се завихряха особени токове, в които въздухът трептеше като вода. Кокошка се върна през времето до вратата и се материализира в грамадния цилиндър. Беше предприел няколко пътувания този ден, в следене на Стефан в далечни времена и места и най-сетне беше узнал защо предателят се е заел така упорито да прекроява съдбата на Лора Шейн. Забърза към отвора и стъпи на пода в лабораторията, където го очакваха двама учени и трима от неговите хора.

— Момичето няма нищо общо с плановете на този мръсник срещу правителството, нищо общо с опитите му да унищожи проекта за машина на времето — заяви Кокошка. — Тя е съвсем отделно, просто негов личен кръстоносен поход.

— Сега вече знаем всичко, което е направил и защо го е направил — каза един от учените, — и можете да го премахнете.

— Да — отговори Кокошка и прекоси стаята, за да отиде до главния пулт за управление. — Сега след като разкрихме всички тайни на предателя, можем да го убием.

Докато сядаше пред пулта с намерение да настрои вратата за още едно пътуване до времето, където щеше да изненада предателя, Кокошка реши да убие и Лора. Щеше да е лесно, можеше да се справи сам, защото елементът на изненадата беше на негова страна. Пък и предпочиташе да работи сам при всяка възможност — не обичаше да дели удоволствието. Лора Шейн не представляваше заплаха за правителството, нито за намеренията му да преобрази бъдещето на света, но щеше да убие първо нея и то пред Стефан само за да сломи сърцето на предателя преди да изпрати куршум в него. Освен това Кокошка обичаше да убива.

На двадесет и втория си рожден ден, дванадесети януари 1977 година, Лора Шейн получи по пощата един жабок. Върху кутията, в която бе опакован, не беше написан никакъв обратен адрес, а и вътре нямаше бележка. Тя отвори пакета на бюрото до прозореца в дневната на своя апартамент и ясната слънчева светлина в необичайно топлия зимен ден проблесна приятно по очарователната статуетка. Жабокът беше керамичен, с формата на лилия, а фигурката беше с цилиндър и бастун.

Преди две седмици университетското литературно списание бе публикувало нейния разказ „Земноводен епос“ за едно момиченце, чийто баща съчинява забавни истории за измисления жабок сър Томи Английски. Единствено тя знаеше, че разказът е колкото измислица, толкова и истина, макар някой по интуиция да бе доловил поне част от истинското значение на разказа за нея, защото ухиленият жабок с цилиндъра бе опакован извънредно грижливо. Внимателно бе обвит в парче мек памучен плат и вързан с червена панделка, после бе загънат в тънка хартия и поставен върху памук в чисто бяла кутийка. Тя на свой ред беше увита в парчета вестник и пъхната в по-голяма кутия. Никой не би си направил такъв труд за пет доларова фигурка, освен ако опаковката не целеше да покаже дълбокото емоционално съпричастие на подателя към „Земноводен епос“.

Не можеше да си позволи да плаща сама наема за апартамента в Ървин вън от университетския корпус, затова живееше с две момичета от трети курс — Мег Фалкоун и Джули Ишимина. Отначало помисли, че някоя от тях е пратила жабока, но това не изглеждаше много вероятно, защото Лора не беше близка с тях. Двете се занимаваха с учението и собствените си интереси, пък и живееха заедно едва от септември. Те заявиха, че не знаят нищо за жабока и думите им прозвучаха искрено.

Зачуди се дали подателят не е доктор Матлин, факултетният съветник на литературното списание в университета. Още от втори курс, когато слушаше лекциите на Матлин по литературна композиция, той я насърчаваше да развива таланта си и да усъвършенства майсторството. Особено много харесваше „Земноводен епос“ и можеше да е пратил жабока, за да и каже „браво“. Но защо без обратен адрес, без картичка? Защо такава тайнственост? Не, Хари Матлин не би постъпил така.