Дийн Кунц - Светкавица

След смъртта на Глиста и Нина Докуайлър Лора започна да ходи на половинчасови сеанси при психотерапевта доктор Буун по време на посещенията му в Макилрой всеки четвъртък и събота. Буун отказваше да проумее как Лора приема шока от нападението на Уили Шийнър и трагичната смърт на Нина без психически увреждания. Изненадваше се от ясните разсъждения за чувствата и и речника на възрастен човек, с който описваше отношението си към събитията в Нюпорт Бийч. Отраснала без майка, загубила баща си, понесла толкова кризи и ужаси и преди всичко крепена от чудотворната бащина любов, тя беше устойчива като сюнгер, попиваше всичко, което и поднасяше животът. Но въпреки че говореше за Шийнър безстрастно и за Нина с любов и тъга, психиатърът смяташе, че примирението е само привидно, неистинско.

— Значи сънуваш Уили Шийнър? — питаше я той, седнал до нея на дивана в малкия кабинет, определен за него в Макилрой.

— Само два пъти. Кошмари, разбира се. Но всички деца сънуват кошмари.

— Сънуваш и Нина, нали? Пак ли кошмари?

— О, не! Това са прекрасни сънища.

Той изглеждаше учуден:

— Тъжно ли ти е, когато мислиш за Нина?

— Да, но също така… Спомням си колко беше весело да пазаруваме заедно, да пробваме рокли и пуловери. Помня усмивката и смеха и.

— А вината? Чувстваш ли се виновна за онова, което се случи на Нина?

— Не. Може би Нина нямаше да умре, ако не бях отишла в дома им и не бях привлякла Шийнър след себе си, но не мога да се чувствам виновна. Постарах се да бъда добра приемна дъщеря и те бяха щастливи с мене. Случи се така, че животът ни замери с голяма торта с крем и вината не е моя — човек никога не забелязва откъде идва тортата. Не се получава смешно, ако виждаш предварително тортата, която се лепва на лицето.

— Торта с крем? — запита той озадачен. — Животът ти се струва фарс? Като „Трите смешника“?

— Отчасти.

— Значи животът е само шега?

— Не, той е сериозен и същевременно е шега.

— Но как е възможно?

— Ако не знаете — отговори тя, — вероятно аз трябва да задавам въпросите тук.

Запълни много страници от новия си дневник с разсъждения за доктор Уил Буун. За неизвестния пазител обаче не записа нищо. Стараеше се даже да не мисли за него. Беше я подвел. Лора беше станала зависима от него. Героичните му усилия я караха да се чувства по-особена и така успяваше да се справя след смъртта на баща си. Сега обаче и се струваше глупаво, че е търсила външна опора за оцеляването си. Все още пазеше бележката, която той бе оставил на бюрото след погребението на баща и, но вече не я препрочиташе. С течение на времето предишните усилия на пазителя и за нея започнаха да и приличат на измислените приказки за Дядо Мраз, на които се вярва до определена възраст.

Следобеда на Коледа се върнаха в стаята с подаръците, получени от благотворителни дружества и доброжелатели. Тържеството завърши с хорово пеене на празнични песни. Лора и близначките се изненадаха, когато Тами запя с всички. Гласът и бе тих и несигурен.

През следващите няколко седмици тя почти се отказа от навика да си гризе ноктите. Не беше преодоляла затвореността, но изглеждаше по-спокойна и по-самоуверена от всякога.

— Когато около нея не се навърта някой извратен тип — каза Телма, — може би постепенно ще почне отново да се чувства чиста.

Дванадесети януари 1968 година, петък, беше тринадесетият рожден ден на Лора, но тя не го празнува. Не виждаше нищо радостно в случая.

В понеделник я преместиха от Макилрой в Касуел Хол — дома за по-големи деца в Анахайм, на пет мили оттам. Рут и Телма и помагаха да свали багажа си в предното фоайе. Не и беше минавало през ума, че така силно ще съжалява за раздялата с Макилрой.

— Ние ще дойдем през май — увери я Телма. — На втори май навършваме тринадесет години и ще излезем оттук. Тогава пак ще сме заедно.

Когато пристигна служителката от Касуел, на Лора не и се тръгваше. И все пак тръгна.

Касуел Хол беше бивша гимназия, преустроена в спални помещения, занимални и кабинети за служителите. Затова атмосферата бе по-скована, отколкото в Макилрой.

Освен това в Касуел беше по-опасно, защото децата бяха по-големи и много от тях бяха почти малолетни престъпници. Там можеха да се намерят марихуана и хапчета против забременяване, а побоищата между момчетата и дори момичетата не бяха рядкост. Както и в Макилрой, в Касуел се създаваха групички, но тук по структура и прояви те имаха опасна прилика с уличните банди. Кражбите бяха обичайно явление.