Дийн Кунц - Светкавица

— Поръча омлет с гъби, препечена филийка черен хляб и една кока-кола — отвърна Ейми, докато сипваше с неръждаемата лъжица зелена салата в две купички. — Не го ли видя там?

— Не, не го забелязах.

— Едър. В джинси. Синя карирана риза. Прекалено къса коса, но в него има нещо, ако си падаш по силно мъжествените. Не говореше много. Изглеждаше срамежлив.

— С кредитна карта ли плати?

— Не. В брой.

— По дяволите! — ядоса се Лора.

Взе коледния жабок и го постави до другите фигурки. На следващата сутрин, понеделник, като излизаше от апартамента, пред вратата намери нова, чисто бяла кутия. Отвори я неохотно. В нея имаше прозрачен стъклен жабок. Като се върна от университета същия следобед, завари Джули Ишимана да си пие кафето на кухненската маса с вестник в ръка.

— Имаш още един — каза тя и посочи пакета на шкафа. — Дойде по пощата.

Лора разкъса грижливо опакованата кутия. Шестият всъщност представляваше двойка жабоци — солница и пиперница. Тя ги постави до другите фигурки на нощното шкафче и дълго седя на ръба на леглото, навъсено загледана в растящата колекция.

В пет часа следобед се обади на Телма Акерсън в Лос Анжелос и и разказа за жабоците.

Телма нямаше наследство и затова даже не бе помислила да следва, но това не беше трагедия, по нейните думи, защото университетът не я влечеше. След като завърши гимназия в Касуел Хол, замина направо за Лос Анжелос с твърдото намерение да пробие в шоубизнеса като комедийна актриса.

Почти всяка вечер от около шест до към два часа посреднощ се навърташе около комедийните клуб-театри — „Импров“, „Комеди стоп“ и всички техни подражатели. Дебнеше възможностите за шестминутна безплатна поява на сцената, установяваше (или се надяваше да установи) контакти, съревноваваше се с куп млади комици за мечтаното прослушване.

През деня работеше, за да изкара за наема, сменяше най-различни работни места, някои, от които бяха направо странни. Освен всичко друго беше работила като певица и сервитьорка в съмнителна „тематична“ пицария и беше замествала няколко члена на един писателски съюз в организирана профсъюзна стачка, в която бяха задължени да участват, но предпочитаха да платят сто долара другиму да носи лозунги вместо тях и да пише имената им в подписките.

Въпреки че живееха на не повече от деветдесет минути път една от друга, Лора и Телма се виждаха само два-три пъти годишно, обикновено за продължителен обяд или вечеря, защото и двете бяха много заети. Независимо от времето между срещите обаче, те веднага се отпускаха и бързо споделяха най-съкровените мисли и преживявания.

— Връзката от Макилрой-Касуел — каза веднъж Телма, — е по-силна от близостта между кръвни братя, по-силна от клетвата на мафията, по-силна от връзката между Фред Флинтстоун и Барни Ръбъл, а те двамата наистина са близки.

Сега, след като изслуша Лорината история, Телма попита:

— Значи това ти е проблемът, Шейн? Струва ми се, че някое непохватно, едро, срамежливо момче си пада по тебе. Доста жени си умират за такова нещо.

— Но дали наистина е така? Някой си пада по мене и нищо повече?

— А какво друго?

— Не знам, но ми е… неспокойно.

— Неспокойно? Жабоците обаче са сладки, нали? Нито един не е озъбен, нито един не стиска окървавен касапски нож или пък керамичен триона, а?

— Не.

— Не ти е изпращал обезглавени жабоци, нали?

— Не, но…

— Шейн, последните няколко години бяха спокойни, въпреки че разбира се, животът ти беше наситен с доста събития. Разбирам да очакваш той да бъде брат на Чарлз Мансън, но е почти сигурно, че е точно такъв, какъвто ти се струва — момче, което те обожава отдалече, може би малко срамежлив, с романтична жилка най-малко две педи широка. Как ти върви секса?

— Никак — отговори Лора.

— Защо? Да не би да си девствена? Онова момче миналата година…

— Е, знаеш, че не потръгна.

— И оттогава никой?

— Никой. Какво си мислиш — да не би да съм развратница?

— Ха! Момиченце, двама любовници за двайсет и две години не могат да те причислят към развратниците даже според определението на папата. Отпусни се малко. Отдъхни. Престани да воюваш. Пробвай с този, виж как ще потръгне. Може да се окаже принцът от приказките.

— Всъщност… може да опитам. Сигурно си права.

— Но, Шейн?

— Да?

— Ей-така, просто за късмет, отсега нататък си носи пистолет „Магнум 357“.

— Много смешно.

— Работата ми е да съм смешна.

През следващите три дни Лора получи още два жабока и към двадесет и втори, събота сутринта се чувстваше едновременно объркана, ядосана и уплашена. Разбира се, никой обожател не би проточил играта толкова дълго. Всеки нов жабок и се струваше по-скоро подигравка, отколкото израз на почитания. В настойчивостта на човека, който ги изпращаше, се усещаше нещо натрапчиво.