Дийн Кунц - Светкавица

— Те идват — каза Крис.

— Ще се оправим, миличък — тихо отвърна Лора. Сърцето и обаче лудо биеше от страх и в същото време я болеше от предусещана загуба, сякаш подсъзнателно долавяше, че нейният син, единственото дете, което би могла да има, детето, което изобщо не е трябвало да се ражда, вече го няма и то не защото не умееше да го защитава, а защото съдбата не допускаше да бъде измамена.

Не, по дяволите, не. Този път щеше да победи предопределеното. Щеше да опази детето си. Нямаше да го загуби както загуби през годините толкова много хора, които обичаше. Той беше неин. Той не принадлежеше на съдбата. Не принадлежеше на предопределеното. Беше неин. Той беше неин.

— Ще се оправим, миличък.

Само половин минута. Внезапно на юг нещо се раздвижи.

В частния кабинет на Хитлер в берлинския му бункер пренесената енергия на пътуването във времето със съскане изтече край Стефан на ослепително бляскащи змийчета, стотици лъкатушни пътечки по пода и бетонните стени, точно както в подземната заседателна зала в Лондон. Но яркото и шумно явление не привлече охраната от другите помещения, защото в този момент Берлин беше атакуван за пореден път от съюзническите бомбардировачи. Бункерът се тресеше от ударите на мощните бомби далеч горе в града и даже на тази дълбочина тътенът на нападението прикри особените звуци при пристигането на Стефан.

Хитлер се обърна на въртящия се стол с лице към пристигналия. Не прояви учудване, също както Чърчил, но естествено за разлика от министър-председателя той знаеше за дейността на института и веднага съобрази как Стефан се е материализирал в частния му кабинет. Освен това го познаваше като син на отдавнашен верен поддръжник и офицер от СС, работил дълго време за делото.

Стефан не очакваше по лицето на Хитлер да се изпише изненада, но се надяваше да види как лешоядските черти се изкривяват от страх. В края на краищата, ако фюрерът бе прочел гестаповските рапорти за състоянието на института, което със сигурност бе направил, той знаеше за обвиненията срещу Стефан, че е убил Пенловски, Януская и Фолкау преди шест дена, на петнадесети март и е избягал после в бъдещето. Вероятно смяташе, че Стефан идва тайно от преди шест дена, малко преди да убие учените с намерението да ликвидира и него. Но даже и да беше уплашен, успяваше да контролира страха си: остана на място, спокойно отвори едно чекмедже и извади оттам „Люгер“.

Още при изпразването на последните електрически заряди Стефан изхвърли напред ръка в нацисткия поздрав и каза с цялата престорена жар, на която бе способен:

— Хайл Хитлер!

За да докаже веднага липсата на враждебни намерения, той падна на едно коляно, сякаш коленичеше пред църковен олтар и сведе глава, за да демонстрира, че е лесна и несъпротивляваща се мишена.

— Майн фюрер, идвам при вас да очистя опетненото си име и да ви предупредя за съществуването на предатели в института и в контингента на Гестапо, който отговаря за неговата сигурност.

Дълго време диктаторът не продума.

Далече отгоре ударните вълни на мощната бомбардировка преминаваха през земята, през дебелите двадесет стъпки стени от стоманобетон и изпълваха бункера с непрекъснати, ниски, зловещи звуци. При всеки бомбен удар наблизо трите картини, взети от Лувъра след превземането на Франция, тракаха по стените, а на писалището на фюрера високият меден съд, пълен с моливи, издаваше глух, вибриращ звук.

— Стани, Стефане — каза Хитлер. — Седни тук.

Той посочи кафяво кожено кресло, един от едва петте мебели в тесния кабинет без прозорци. Сложи „Люгера“ на писалището, все пак наблизо да е под ръка.

— Не само заради твоята чест, но и заради честта на баща ти и на СС се надявам наистина да си невинен, както твърдиш.

Стефан заговори твърдо, защото знаеше колко високо цени твърдостта Хитлер. В същото време не забравяше да проявява престорена почтителност, сякаш наистина вярваше, че се намира в присъствието на човек, въплътил в себе си духа на германския народ, неговото минало, настояще и бъдеще. Страхопочитанието на някои подчинени допадаше на Хитлер даже повече от твърдостта. Тънък беше ледът, по който Стефан стъпваше, но това не беше първата му среща с него, имаше известен опит в предразполагането на този мегаломан, тази усойница в човешки образ.

— Майн фюрер, не аз съм убиецът на Владимир Пенловски, Януская и Фолкау. Кокошка ги уби. Той измени на Райха, заварих го в залата за документацията на института веднага след като беше ликвидирал Януская и Фолкау. Там стреля в мене — Стефан сложи дясната ръка върху гръдния кош горе вляво. — Мога да ви покажа раната, ако желаете. Прострелян, избягах от него в главната лаборатория. Бях поразен, не знаех колко души от института са замесени в диверсията. Не знаех на кого мога да се доверя, затова ми оставаше само един начин да се спася — избягах през вратата в бъдещето преди Кокошка да успее да ме залови и да ме довърши.