Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

Продължаваше да се приближава към него, усмивката й беше нежна като на покорна любовница.

— Цялата съм пред теб, Бяло петно. Това, което виждат очите ти, е една великолепна машина, която никога няма да се износи, а напротив — ще става все по-силна и все по-съвършена. Гладът ми ще бъде утолен едва когато погълна всички притежатели на нашата дарба в Япония. Това ще ми осигури абсолютната власт. Тогава ще мога да диктувам волята си на членовете на „Тошин Куро Косай“, внедрени на отговорни постове в най-големите и стабилни търговско-промишлени конгломерати в света. Ще притежавам това, което никоя жена в историята на човечеството не само не е притежавала, но дори и не си е помисляла за него. Власт. Власт над всички мъже по света! Абсолютна власт!

Лудостта струеше от очите й, лееше се от красивите устни, излъчваше се от всяка фибра на тялото й като разтворима във въздуха отрова… Стаята изведнъж натежа от вонята на разлагането, стомахът на Улф се сви в остра контракция…

— Време е да започнем…

Той затвори очи и в съзнанието му отново блесна зловещият черен скалпел. Не затваряй очи , обади се гласът в главата му. Но как, този кинжал ще…

Отвори очи в мига, в който пръстите на Достопочтената майка с дълги и извити нокти бавно се насочваха към слепоочията му. Направи опит да се раздвижи, но не беше в състояние дори да помръдне.

Не затваряй очи!

От кои неизвестни дълбини на душата му идва това странно послание? Как е възможно да го чува? За момент го обзе паника, стори му се, че е не по-малко луд от Достопочтената майка.

После си спомни как тайнственият глас му помогна да победи Йошида и тялото му се стегна. Добре, няма да затварям очи. Но какво означава всичко това?

Психическият скалпел беше готов за първия срез. Улф направи опит да събуди своята „макура но хирума“, но нещо му пречеше. Подвижните пясъци, в които го беше натикала Достопочтената майка, заплашваха да го погълнат, парализираха волята му. Имаше чувството, че съзнанието му е сковано в кехлибарен ковчег, а разумът му виси безпомощно във въздуха… Като безжизненото тяло на Шика…

Шика!

Не затваряй очи!

Душата му се сгърчи, остра болка прониза съзнанието му заедно с първото докосване на скалпела.

Гледай Шика! Не му се искаше да го стори, изпитваше парализиращ ужас от безпомощното й състояние. Също и от своето…

Мозъкът му започна да се цепи, отстъпвайки под черното острие…

Не затваряй очи!

Насочи поглед отвъд черния скалпел, отвъд зловещата усмивка на Достопочтената майка. Очите му се спряха на обезобразеното тяло на Шика. Кръвта отдолу сигурно е станала цяла локва, а тя вероятно отдавна е мъртва… Сведе поглед към татамито под тялото, но кръв върху него нямаше.

Нямаше кръв!

Черният скалпел потъна по-дълбоко в мозъка му.

Няма кръв! Нима е възможно това?

Не затваряй очи!

Изведнъж всичко му стана ясно: Отново насочи поглед към мястото, където би трябвало да виси Шика. Болката в очите му беше пареща и почти непоносима, но той тръсна глава и се концентрира върху това, което вижда…

И Шика изчезна!

Разбира се, че ще изчезне. Преди всичко, защото никога не е била там… Достопочтената майка го беше вкарала в капана на изкуствено създадени видения. Видения, резултат от изключително силното действие на обогатената й „макура но хирума“…

Улф беше прикован към стената от шока, предизвикан от това видение… Шок, който даде на Достопочтената майка онези няколко стотни от секундата, необходими й за установяване на пълен контрол над психиката му. Какво чудовище, Господи!

Приготви се за действие, но черно-червените митични чудовища върху кимоното й изведнъж оживяха. Дракони и огромни змии засъскаха към него, бълвайки огън, отрова, разяждаща киселина… А после от мрака зад тях изведнъж изплува една позната фигура и Улф се парализира от ужас.

Това беше баща му !

Питър Матсън изглеждаше в чудесна форма — загорял и здрав. Значката на Тексаските рейнджъри беше на мястото си върху джоба на избелялата риза, на главата му се поклащаше огромната широкопола шапка — неизбежна част от облеклото му. Усмихна се на сина си, свали шапката и изтупа прахта от ботушите си. После в ръката му светкавично се появи огромен колт, от дулото му излетя алено пламъче. Куршумът улучи първото от митичните влечуги, увиващи се около неподвижната фигура на Улф, същата съдба последва и останалите…

Прибра револвера в кобура си, прекрачи гротескните фигури на мъртвите гадини и протегна мазолеста длан.