Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част II)

— Как е възможно да се постигне това? — Тласъкът на бедрата му беше могъщ и внезапен, Хонико неволно извика. — Крал Вишвамитра е разкрил истината още преди столетия: силата да се изгради новият рай се поражда от ада, който човек носи в душата си!

Все едно, че се давиш… Думите на Веспър се оказаха точни. Затворил очи, Кроукър имаше чувството, че всеки момент ще получи инфаркт. Гърбът го болеше от удара в ръба на масата, в душата му нахлу изтощението. Даваше си сметка, че всичко това е дело на Веспър, но не можеше да разбере как го прави. Беше чувал, че подобни чувства изпитват хора, спасили се като по чудо от удавяне. Потънали дълбоко във водата — там, където дори тропическото море е студено и този студ ги пронизва до костите… Смъртта е наблизо, в напрегнатите до пръсване дробове почти няма въздух, тялото отмалява, предава се на изтощението и тръгва надолу, към мрачните дълбини…

Чуваше писъците като през дебела бетонна стена, смътно си даваше сметка за движение около себе си. Веспър беше успяла да притъпи чувствата му благодарение на странната си дарба, наследена от Оками, организмът му стремително се приближаваше към онова безчувствено състояние, което предшества смъртта. Кръвообращението му почти спря, ударите на сърцето му бяха слаби. Как го прави, по дяволите?

Положиха го на носилка, ярката слънчева светлина престана да пари клепачите му. Вкараха носилката в предварително наетата частна линейка. Изръмжа мотор, завиха сирени.

— Как е той?

Гласът принадлежеше на Рико Лемон — специалист по филмови ефекти, който Веспър беше настояла да включат в екипа на антикартелното звено. Останалите членове на този екип действаха като агенти на ФБР, поели в свои ръце „разследването“ на „смъртта“ на Кроукър. Добре съм , отвърна мислено Кроукър. Вече започвам да се съвземам…

— Ква е тая ръка, бе?! — прозвуча слисано втори глас. — Никога не съм виждал такава!

Прииска му се да избухне в смях. Докторът се интересуваше от биомеханичната му протеза, вместо да се грижи за синините под жилетката от кевлар, причинени от куршумите.

— Как действа подобно чудо?

— Ще ти каже, ако успееш да го съживиш — отвърна троснато Лемон.

— Добре де, няма проблеми — отвърна докторът. — Излишно е да се нервираш.

Вонята на амоняк накара Кроукър да се закашля. Ръката му отблъсна шишенцето, очите му се отвориха.

— Стига, достатъчно — промърмори той.

Мургавото лице на Лемон загрижено се наведе над него:

— Как е, братче? Гадно ли е там долу, при мъртвите?

— Не мисля, че съм бил там — изръмжа Кроукър.

— Дотук всичко върви по план — обади се трети глас от дъното на фургона. Принадлежеше на Уейд Форест, ръководителя на екипа. Лицето му бавно се появи в кръга светлина на лампата. — Искам го като нов — обяви той, без да се обръща конкретно към никого. Беше огромен мъжага с фигура на футболен защитник, вратът му беше значително по-дебел от талията на повечето фотомодели. Тъмнорусата му коса беше късо подстригана, под огледалните слънчеви очила се криеха хладни, воднистосини очи. Брадичката му беше твърда и решителна. — Как е работата, Кроукър?

Положително е разбивал сърцата на хубавиците в гимназията, помисли си Кроукър и тръсна глава:

— Дай ми още две минути, моля те…

— Не разполагам дори с една! — отвърна с железен тон Форест. На подобно поведение тези копелета ги учат там, край бреговете на Потомак, въздъхна в себе си Кроукър. Масивният гръб на другия се изви над носилката, пръстите му докоснаха късата коса. — Три години вървя по дирите на Чезаре Леонфорте, косата ми побеля заради гадното копеле! Пропуснах дори абитуриентската вечер на дъщеря си, защото трябваше да съм в Л.А. и да инструктирам един тъп агент. В крайна сметка получих един нещастник с кървяща язва, който не знаеше нищо… Днес пък е рожденият ден на по-малката ми дъщеря, а аз отново съм тук, за да ти правя компания в шибаната линейка! — Масивното тяло не помръдваше, само огромните бицепси играеха под ръкавите на фланелката. — Но този път ще го пипна, Кроукър! Ще го пипна, гадното копеле! Ти и Веспър ще ми го поднесете на тепсия!

Кроукър добре познаваше типове като Форест. За тях преследването се превръща в мания, готови са на всичко. Най-добре е човек да не им обръща внимание, особено когато става въпрос за агент с пълна свобода на действие като този тук. Тази политика беше сравнително нова, въведена от шепа теоретици във ФБР, на които им беше дошло до гуша да губят скъпо струващи агенти.