Ерик Лустбадер - Владетелят (Част II)

Ранните утринни часове бяха запазени за визитации в новото психосензорно крило на института „Сербски“. Тук държаха най-опасните политически затворници, а на по-лек режим — всички бегълци от Запада. Институтът беше важна съставна част от огромната машина на КГБ.

Основна цел на научната работа в „Сербски“ беше да се наднича в главите на дисиденти и предатели, да се открие истината: в какво вярват, кого познават, към каква организация принадлежат, наистина ли са тези, за които се представят…

Учените в Института бяха отдали всички сили и умения на една основна цел — да откриват все по-усъвършенствани начини за проникване в сенчестите страни на човешкото съзнание. Новото крило беше наречено „Андропов“ по настояване на Карпов. Именно той беше човекът, внесъл в Кремъл идеята за неговото създаване и водил двегодишна борба за крайната й реализация. Тук беше монтирана най-сложната апаратура за дигитална халюколография, създадена в Съветския съюз, голяма част от машините все още се намираха в стадий на експериментиране.

Обиколката на новото крило би била излишна, ако Карпов нямаше на кого да се похвали. Естественият му избор беше, разбира се, Даниела… Посрещна ги комисия, състояща се от трима психотерапевти, специалисти в поведенческите реакции. В Института бяха маниаци на тема сигурност и всичко се вършеше от комисии. Конфузната кражба на кожени калпаци от гостуващите в КГБ областни комисари, станала неотдавна, тук беше напълно изключена…

Всички медици имаха военни чинове, от подполковник нагоре. Бяха сдържано-официални, служебната проблематика очевидно беше оставила отпечатъка си върху мрачните им лица.

Мълчаливо ескортираха двамата генерали през антисептичните фоайета и ги поведоха по дългите коридори, облицовани с никел и месинг. Лабораториите бяха просторни и светли, запълнени със сложна техника. По масите блестяха цветни монитори и дисплеи, уреди с неизвестно предназначение мигаха с разноцветни светлини.

Отвъд лабораториите се намираха помещенията за почивка на медиците. Съществуването им се оправдаваше от факта, че въпреки трисменната работа, на учените често им се налагаше да останат в института повече часове, особено когато се разработваше нов и спешен проблем, или пък имаха насреща си пациент със силна психика и тренирана воля.

Навлязоха в поредния коридор. Тук стените бяха лишени от блясък, бетонът беше боядисан с обикновена сива боя. Ярката луминесцентна светлина дразнеше очите. От двете страни бяха наредени врати от тежка стомана и блиндирано стъкло, охранявани от униформени пазачи с мътни очи и пистолети на кръста. Това бяха килиите на пациентите. Обстановката наподобяваше повече на банков трезор, отколкото на обикновен затвор.

— Заключихме в килия един от проектантите — обясни най-близкият член на комисията. — След една седмица го намерихме мъртъв. Това ни увери в надеждността на съоръженията.

Другите двама се ухилиха. Това изглежда беше стар анекдот сред служителите на Института.

Генералите продължиха своята обиколка. Обясниха им, че крилото „Андропов“ съдържа килии от различни типове — според темперамента и характерните особености на отделните затворници. Сред тях се отличаваха тъй наречените меки помещения, запазени за избягали чужди шпиони и дипломати. Стените им бяха в пастелни тонове, мебелировката — удобна и приятна. Имаше картини по стените и от това те приличаха на стаи от луксозни западни хотели.

— Предлагаме им тази обстановка по две причини — зае се да обяснява един от придружителите. — Първата се базира на предположението, че те са искрени в своето прераждане и възнамеряват да ни помагат. А втората — че са внедрени врагове. В този случай луксът ги кара да се отпуснат и нашите шансове да ги разкрием съответно нарастват…

Продължиха нататък и спряха пред друга врата.

— Това е едно от „твърдите“ ни помещения — обади се друг член на комисията. Генералите надникнаха. Килията беше с голи бетонни стени, в едната от тях беше прикрепен тесен нар. Тоалетната представляваше обикновена дупка в пода.

— Погледнете нагоре.

Генералите се подчиниха. Таванът беше боядисан в бяло, върху него бяха прикрепени множество прожектори. Придружителят щракна с пръсти и помещението се изпълни с ослепителна, режеща очите светлина. Ново щракане и прожекторите угаснаха.

— Вършим това в интервал от шест минути — поясни домакинът. — След задълбочени изследвания и продължителни експерименти стигнахме до извода, че това е оптималното време за прекъсване на човешкия сън и предизвикване на максимално психическо разстройство у пациента.