Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Не, това не е било само пролетна болест — разпалено каза Дунечка.

Той внимателно и напрегнато погледна сестра си, но не дочу или дори не разбра думите й. После, дълбоко замислен, стана, приближи се до майка си, целуна я, върна се на мястото си и седна.

— Ти и сега я обичаш — каза, трогната, Пулхерия Александровна.

— Нея? Сега? Ах, да… вие за нея! Не. Всичко това сега е сякаш на онзи свят… и е така отдавнашно. И всичко наоколо сякаш не става тук.

Той внимателно ги погледна.

— Ето и вас… сякаш от хиляди километри ви гледам…

Но дявол знае защо говорим за това! И защо трябва да разпитвате! — добави с досада и млъкна, като си гризеше ноктите, и пак се замисли.

— Колко лоша квартира имаш, Родя, като ковчег — каза изведнъж Пулхерия Александровна, прекъсвайки тягостното мълчание, — уверена съм, че и квартирата е причина да станеш меланхолик.

— Квартирата?… — отвърна той разсеяно. — Да, квартирата много допринесе… и аз мислих за това… Но да знаете каква странна мисъл казахте сега, майко — добави той изведнъж със странна усмивка.

Още малко — и тази среда, тези роднини, след тригодишна раздяла, този семеен тон на разговора, при пълна невъзможност да се приказва за каквото и да било, биха му станали в края на краищата съвсем непоносими. Имаше обаче един неотложен въпрос, който, по един или друг начин, трябваше непременно да се реши днес — така бе решил още одеве, когато се събуди. Сега той се зарадва на този въпрос като на изход.

— Виж какво, Дуня — започна той сериозно и сухо, — аз, разбира се, те моля да ми простиш за вчера, но смятам за свой дълг пак да ти напомня, че от същината на това, което казах, не отстъпвам. Или аз, или Лужин. Нека аз да съм подлец, но ти не бива. Един от нас. А ако ти се омъжиш за Лужин, аз веднага преставам да те смятам за своя сестра.

— Родя, Родя! Също като вчера — възкликна скръбно Пулхерия Александровна. — И защо непрекъснато се наричаш подлец, не мога да понасям това. И вчера пак същото…

— Братко — твърдо и също сухо отговори Дуня, — във всичко това има грешка от твоя страна. Аз през нощта обмислих и намерих грешката. Цялата работа е там, че ти, изглежда, предполагаш, че аз на някого и заради някого се принасям в жертва. Съвсем не е така. Аз просто заради себе си се омъжвам, защото на мене самата ми е тежко; и освен това, разбира се, ще се радвам, ако успея да бъда полезна на роднините си, но в моето решение това не е най-главната подбуда…

„Лъже! — мислеше си той, като гризеше ноктите си от злоба. — Горделивка! Не иска да си признае, че й се ще да бъде благодетелка! О, низки характери! Те и обичат тъй, сякаш че мразят… О, как… ги мразя! Всичките!“

— С една дума, аз се омъжвам за Пьотр Петрович — продължи Дунечка, — защото от двете злини избирам по-малката. Имам намерение честно да изпълня всичко, което той очаква от мене, следователно не го лъжа… Ти защо сега се усмихна така?

Тя също пламна и в очите й блесна гняв.

— Всичко ще изпълниш? — попита той, язвително усмихнат.

— До известен предел. И начинът, и формата на сватосването на Пьотр Петрович ми показаха веднага какво му е нужно. Той, разбира се, се цени може би прекалено високо, но аз се надявам, че той и мене цени… Защо пак се смееш?

— А ти защо пак се изчервяваш? Ти лъжеш, сестро, ти нарочно лъжеш, само от женски инат, само за да ми се наложиш… Ти не може да уважаваш Лужин: аз го видях и говорих с него. Значи, ти се продаваш за пари и, значи, във всеки случай постъпваш долно и аз се радвам, че поне можеш да се червиш!

— Не е вярно, не лъжа!… — извика Дунечка, губейки цялото си хладнокръвие. — Аз няма да се омъжа за него, без да съм убедена, че той ме цени и държи на мене; няма да се омъжа за него, без да съм твърдо убедена, че и аз мога да го уважавам.

За щастие аз мога напълно да се убедя в това, и то още днес. А такъв брак не е подлост, както ти казваш? Дори ти да беше прав дори аз наистина да бих се решила на подлост — нима не е жестоко от твоя страна да говориш така с мене? Защо искаш от мене геройство, на което може би и ти не си способен? Това е деспотизъм, това е насилие! Ако ще погубя някого, то ще е само себе си… Още никого не съм заклала!… Защо ме гледащ така? Защо пребледня така? Родя, какво ти е? Родя, мили!…

— Господи! До припадък го докара! — извика Пулхерия Александровна.

— Не, не… глупости… нищо!… Малко ми се зави свят. Съвсем не е припадък… Все припадъци ви се привиждат!… Хм, да… какво исках да кажа? Да: по какъв начин ти още днес ще се убедиш, че можеш да го уважаваш и че той… те цени или как го каза? Ти май каза, че днес? Или ми се е счуло?