Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Трескав? Но ти всичко помниш — прекъсна го Разумихин.

— Това е вярно — някак особено грижливо отговори Расколников, — помня всичко, дори до най-малката подробност, а туй на: защо съм правил еди-какво си и съм ходил еди-къде си и съм говорил еди-какво си — това вече не мога добре да обясня.

— Много известен феномен — намеси се Зосимов, — изпълнението на постъпките понякога е майсторско, най-изкусно, а ръководенето на постъпките, началото на постъпките е разстроено и зависи от разни болезнени впечатления. Нещо като сън.

„Това всъщност е добре, че той ме смята почти за луд“ — помисли Расколников.

— Струва ми се, че същото се случва и на здрави — отбеляза Дунечка, гледайки Зосимов с безпокойство.

— Твърде вярна забележка — отговори той, — в този смисъл наистина всички ние и твърде често сме почти като побъркани, само че с малка разлика — „болните“ са побъркани малко повече от нас, затова тук трябва да се различава границата. А уравновесени хора, това е истина, почти не се срещат; на десетки а може би на много стотици хиляди — един, и това са обикновено твърде слаби екземпляри…

При думата „побъркан“, непредпазливо изтървана от раздрънкалия се на любимата си тема Зосимов, всички помръкнаха. Расколников седеше, сякаш без да обръща внимание, замислен и със странна усмивка на бледите си устни. Той продължаваше да обмисля нещо.

— Е, и какво с този, премазания? Аз те прекъснах — извика бързо Разумихин.

— Какво? — сякаш се събуди Расколников. — Да… и се изцапах с кръв, когато помагах да го пренесат у тях… Да, мамо, аз направих вчера нещо непростимо: наистина не бях с ума си Всичките пари, които ми изпратихте, дадох вчера… на жена му… за погребението. Сега тя е вдовица, туберкулозна, нещастна жена… три малки сирачета, гладни… вкъщи няма нищо… и още една дъщеря… Може би и самата вие бихте ги дали, ако бяхте видели… Аз впрочем нямах никакво право, признавам си, особено като знаех как сте получили тези пари. За да помагаш, трябва най-напред да имаш право на това, иначе: „Crevez, chiens, si vous n’etes pas contents!“ 12 12 Мрете, кучета, ако сте недоволни! (фр.)

— Той се разсмя. — Така ли е, Дуня?

— Не, не е така — твърдо отговори Дуня.

— О, и ти… с цел! — измърмори той, като я погледна едва ли не с омраза и насмешливо се усмихна. — Аз трябваше да съобразя това… Е, какво, то е похвално; за тебе е по-добре… и ще стигнеш до такава граница, която, ако не прекрачиш, ще бъдеш нещастна, а ако прекрачиш — може би ще бъдеш още по-нещастна… А впрочем всичко това са глупости! — добави той раздразнен, ядосан от неволното си избухване. — Аз исках само да кажа, че ви моля за прошка, майко — заключи той рязко и отривисто.

— Стига, Родя, уверена съм, че всичко, което ти правиш, всичко е прекрасно! — каза зарадваната майка.

— Не бъдете толкова уверена — отговори той, като изкриви уста в усмивка.

Последва мълчание. Имаше нещо напрегнато и в целия този разговор, и в мълчанието, и в помиряването, и в прошката и всички чувстваха това.

„Те наистина се страхуват от мене“ — мислеше си Расколников, гледайки изпод вежди майка си и сестра си, Пулхерия Александровна наистина колкото повече мълчеше, толкова по-плаха ставаше.

„Докато ги нямаше, ми се струваше, че така ги обичам“ мина му през ума.

— Знаеш ли, Родя, Марфа Петровна умря! — изведнъж изтърси Пулхерия Александровна.

— Каква Марфа Петровна?

— Ах, Боже мой, че Марфа Петровна, Свидригайлова! Аз толкова много ти писах за нея.

— А-а-а, да, помня… та умряла? Ах, наистина? — изведнъж трепна той, сякаш се събуди. — Нима е умряла? Че от какво?

— Представи си, скоропостижно! — забърза Пулхерия Александровна, окуражена от любопитството му. — И то тъкмо когато ти изпратих писмото, същия ден! Представи си, този ужасен човек, изглежда е бил причина за смъртта й. Казват, че ужасно я бил!

— Че те така ли живееха? — попита той, като се обърна към сестра си.

— Не, напротив. С нея той винаги беше много търпелив и дори учтив. В много случаи беше дори прекалено снизходителен към характера й, цели седем години… Изведнъж някак е загубил търпение.

— Значи, той съвсем не е толкова ужасен, щом седем години се е сдържал? Ти, Дунечка, струва ми се, го оправдаваш?

— Не, не, той е ужасен човек! Нищо по-ужасно не мога да си представя — едва не потрепервайки, проговори Дуня, като навъси вежди и се замисли.

— Това се е случило между тях сутринта — продължи бързо Пулхерия Александровна. — След това тя незабавно наредила да впрегнат конете, за да замине веднага след обяд за града, защото винаги в такива случаи отиваше в града; на обяд, казват, яла с голям апетит…