Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

на вашия покорен слуга П. Лужин“

— Какво да правя сега, Дмитрий Прокофич? — заговори Пулхерия Александрови а, като едва не плачеше. — Как да кажа на Родя да не идва? Той така упорито настояваше вчера да откажем на Пьотр Петрович, а сега ни се заповядва и него самия да не го пускаме! Че той нарочно ще дойде, като научи, и… какво ще стане тогава?

— Постъпете така, както е решила Авдотя Романовна — спокойно и веднага отговори Разумихин.

— Ах, Боже мой! Тя казва… тя Бог знае какво говори и не ми обяснява целта! Тя казва, че така ще бъде по-добре, тоест не че по-добре, а че, кой знае защо, непременно трябвало и Родя също нарочно да дойде днес в осем часа и те непременно да се срещнат… А аз и писмото не исках да му показвам и с някаква хитрост с ваша помощ да направя така, че той да не дойде… защото той е така раздразнителен… Пък и нищо не разбирам, какъв пияница е умрял и каква дъщеря, и как е могъл той да й даде последните си пари… които…

— Които така трудно намерихте, мамо — добави Авдотя Романовна.

— Той не беше на себе си вчера — замислено проговори Разумихин. — Да знаете как се е държал вчера в кръчмата, макар и умно… хм! За някакъв покойник и за някакво момиче той наистина ми говори вчера, когато си отивахме вкъщи, но аз не разбрах нито дума… А впрочем и аз самият вчера…

— Най-добре, мамичко, да отидем ние при него и там, уверявам ви, веднага ще разберем какво да правим. Пък и време е — Господи! Наближава единадесет! — извика тя, като погледна великолепния си златен часовник с емайл, който висеше на шията й на тънка венецианска верижка и съвсем не съответстваше на дрехите й. „Подарък от годеника“ — помисли си Разумихин.

— Ах, време е!… Време е, Дунечка, време е! — тревожно се засуети Пулхерия Александровна. — Ще помисли, че сме му сърдити за вчера и затова така се бавим. Ах, Боже мой!

Говорейки това, тя забързано намяташе пелерината си и си слагаше шапката; Дунечка също се облече. Ръкавиците й бяха не само вехти, но дори скъсани, което Разумихин забеляза, но всъщност тази явна бедност в дрехите придаваше на двете дами дори някакво особено достойнство, присъщо на онези, които умеят да носят бедно облекло. Разумихин с благоговение гледаше Дунечка и се гордееше, че ще върви под ръка с нея. „Онази кралица — мислеше си той, — която е кърпила чорапите си в затвора, разбира се, е изглеждала в тази минута като истинска кралица и дори повече, отколкото по време на най-пищните празненства и церемонии.“

— Боже мой — възкликна Пулхерия Александровна, — мислила ли съм, че ще се страхувам от среща със сина си, с моя мил, мил Родя, както се страхувам сега!… Аз се страхувам, Дмитрий Прокофич! — добави тя, поглеждайки го плахо.

— Не бойте се, мамо — каза Дуня и я целуна, — по-добре вярвайте в него. Аз вярвам.

— Ах, Боже мой! Аз също вярвам, а цяла нощ не съм спала! — извика нещастната жена.

Те излязоха на улицата.

— Знаеш ли, Дунечка, щом задрямах малко призори, изведнъж сънувах покойната Марфа Петровна… и то цялата в бяло… Приближи се до мене, хвана ме за ръката и клати глава с укор и така строго, строго, сякаш ме осъжда… На хубаво ли е това? Ах, Боже мой, Дмитрий Прокофич, вие още не знаете: Марфа Петровна умря!

— Не, не зная: каква Марфа Петровна?

— Скоропостижно! И представете си…

— После, мамо — намеси се Дуня, — та господинът още не знае коя е Марфа Петровна.

— Ах, не знаете? А аз мислех, че на вас вече всичко ви е известно. Простете, Дмитрий Прокофич, аз тия дни просто губя разсъдъка си. Вярвайте ми, на вас аз гледам като на наше провидение и затова бях така убедена, че вие вече всичко знаете. Аз ви чувствам съвсем близък… Не се сърдете, че говоря така. Ах, Боже мой, какво ви е на дясната ръка! Ударили сте се?

— Да, ударих се — измърмори ощастливеният Разумихин.

— Аз понякога говоря прекалено откровено, та Дуня ме възпира… Но, Боже мой, в каква дупка живее той! Дали се е събудил? И тази жена, хазайката му, смята това за стая? Чуйте, вие казвате, че той не обича да разкрива сърцето си, и аз може би ще му омръзна с моите… слабости?… Не бихте ли ме посъветвали, Дмитрий Прокофич? Как да се държа с него? Аз, знаете ли, съвсем съм се объркала.

— Не го разпитвайте много за нещо, ако видите, че се мръщи; особено за здравето му много не го питайте: не обича.

— Ах, Дмитрий Прокофич, колко е тежко да си майка! Но ето го това стълбище… Какви ужасни стълби!

— Майко, вие сте даже бледа, успокойте се, мила — каза Дуня, като се притисна нежно към нея. — Той трябва да е щастлив, че ви вижда, а вие така се измъчвате — добави тя и очите й светнаха гневно.