Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Почакайте, аз ще надникна пръв, да видя дали се е събудил.

Дамите безшумно тръгнаха след Разумихин, който избърза пред тях по стълбата, и когато стигнаха вече на четвъртия етаж, до вратата на хазайката, забелязаха, че вратата й е съвсем слабо открехната и две живи черни очи ги разглеждат от тъмното. А когато погледите им се срещнаха, вратата изведнъж се тръшна, и то така шумно, че Пулхерия Александровна едва не извика от уплаха.

— Здрав е, здрав! — весело извика срещу влизащите Зосимов. Той беше дошъл преди десетина минути и седеше на същия край на дивана. Расколников седеше на другия край, съвсем облечен и дори добре измит и вчесан, нещо, което отдавна не беше му се случвало. Стаята изведнъж се напълни, но Настася все пак успя да влезе след гостите. Застана да слуша.

Наистина Расколников беше почти здрав, особено в сравнение с вчера, само че беше много блед, разсеян и навъсен.

Имаше вид на ранен или на човек, понасящ силна физическа болка: веждите му бяха събрани, устните — стиснати, очите — възпалени. Говореше малко и неохотно, все едно насила или по задължение, и някакво безпокойство се проявяваше от време на време в движенията му.

Липсваше му само някаква превръзка на ръката или калъфче от тафта на пръста, за да прилича съвсем на човек, на когото, да речем, много болезнено му бере пръст, или си е ударил ръката, или нещо подобно.

Впрочем и това бледо и мрачно лице за миг сякаш се озари от светлина, когато влязоха майка му и сестра му, но това само добави към израза му вместо предишната мъчителна разсеяност някак още по-съсредоточена мъка. Светлината угасна скоро, но мъката остана и Зосимов, който наблюдаваше и изучаваше пациентите си с цялата страст на току-що започнал да лекува доктор, с учудване забеляза у него, след като дойдоха близките му, вместо радост някаква тежка, скрита решителност да понесе за час-два мъчение, което не е възможно да избегне. Той видя после как почти всяка дума от последвалия разговор като че се докосваше до някаква рана на пациента му и я разчопляше, но в същото време се и учуди донякъде на днешното му умение да се владее и да скрива чувствата на мономан, който от една дума вчера едва ли не побесняваше.

— Да, сега и аз виждам, че съм почти здрав — каза Расколников и приветливо целуна майка си и сестра си, от което Пулхерия Александровна веднага просия, — и казвам това вече не както вчера — добави той, като се обърна към Разумихин и приятелски му стисна ръката.

— А аз дори му се учудих днес — започна Зосимов, който много се зарадва на гостите, защото за десет минути вече бе успял да изпусне нишката на разговора със своя болен. — След три-четири дни, ако върви така, ще бъде съвсем както преди, тоест както беше преди месец или два… или може би и три? Та това отдавна е започнало и е назрявало… а? Признавате ли си сега, че може би и сам сте били виновен? — добави той с предпазлива усмивка, сякаш все още се страхуваше да не го подразни с нещо.

— Много е възможно — отговори хладно Расколников.

— Аз затова го и казвам — продължи Зосимов, добил смелост, — защото вашето пълно оздравяване в най-главното зависи сега единствено от вас самия. Сега, когато с вас вече може да се разтоваря, бих искал да ви внуша, че е необходимо да се отстранят първоначалните, така да да се каже, коренните причини, повлияли върху зараждането на вашата болест, тогава ще се излекувате, иначе ще стане даже и по-зле. Тези първоначални причини аз не зная, но на вас те са ви известни. Вие сте умен човек и, разбира се, сте се наблюдавали. Струва ми се, че вашето разстройство съвпада отчасти с вашето напускане на университета. Вие не бива да оставете без занимания и затова трудът и ясно поставената цел, струва ми се, много биха могли да ви помогнат.

— Да, да, вие сте съвсем прав… ето аз колкото може по-скоро ще постъпя в университета и тогава всичко ще тръгне като по масло…

Зосимов, започнал да дава умните си съвети отчасти и за ефект пред дамите, бе, разбира се, донякъде озадачен, когато, след като завърши своята реч и погледна слушателя си, забеляза на лицето му явна насмешка. Впрочем това продължи само миг. Пулхерия Александровна веднага започна да благодари на Зосимов, особено за това, че бе си направил труда посред нощ да ги посети в хотела.

— Как, той е идвал при вас през нощта? — попита Расколников, сякаш разтревожен. — Значи, и вие не сте спали след пътуването?

— Ах, Родя, та това беше само до два часа. Ние с Дуня и вкъщи по-рано от два никога не си лягаме.