Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Мислите ли — попита разпалено Пулхерия Александровна, — че биха го спрели тогава моите сълзи, моите молби, моята болест, може би моята смърт от мъка, нашата нищета? Преспокойно би прекрачил всички препятствия. А нима той, нима той не ни обича?

— Самият той никога нищо не ми е говорил за тази история — отговори предпазливо Разумихин, — но зная някои работи от самата госпожа Зарницина, която също не е от приказливите, и това, което съм чувал, е дори малко странно…

— А какво, какво сте чували? — попитаха двете жени в един глас.

— Впрочем нищо особено. Научих само, че този брак, вече окончателно решен и несъстоял се само поради смъртта на годеницата, и на самата госпожа Зарницина не се е харесвал много… Освен това, казват, годеницата не била дори хубава, тоест, казват, даже грозна… и такава болнава, и… и странна… но впрочем, изглежда, с известни качества. Непременно трябва да е имала някакви качества; иначе е необяснимо… Зестра също не е имала, но той никога не би се съобразявал с това дали има зестра… Изобщо в такива работи е трудно да се съди.

— Уверена съм, че тя е била достойна девойка — отбеляза кротко Авдотя Романовна.

— Нека Бог ми прости, но аз все пак се зарадвах тогава на смъртта й, макар че даже не зная кой от тях би погубил другия: той нея или тя него? — заключи Пулхерия Александровна; после предпазливо, като се спираше и непрекъснато поглеждаше към Дуня, което на Дуня беше явно неприятно, започна отново да разпитва за вчерашната сцена между Родя и Лужин. Този инцидент очевидно я безпокоеше най-много от всичко, караше я да се страхува и да тръпне. Разумихин разказа отново всичко с подробности, но този път добави и своето заключение; той направо обвини Расколников, че преднамерено е оскърбил Пьотр Петрович, и този път не го извини особено с болестта му.

— Той още преди болестта е намислил това — добави Разумихин.

— И аз мисля така — каза Пулхерия Александровна съкрушена. Но нея много я изненада, че този път Разумихин се изказа за Пьотр Петрович така предпазливо и дори сякаш с уважение. Това порази и Авдотя Романовна.

— Такова е, значи, мнението ви за Пьотр Петрович? — не се сдържа да попита Пулхерия Александровна.

— За бъдещия съпруг на вашата дъщеря аз и не мога да имам друго мнение — твърдо и с жар отвърна Разумихин. — И не само от банална учтивост го казвам, а защото… защото… е, макар и само затова, че Авдотя Романовна сама, доброволно е удостоила този човек с избора си. И ако така го ругах вчера, то е, защото бях така мръсно пиян и… безумен; да, безумен, без разум, бях полудял, съвсем… и днес се срамувам от това!… — Той се изчерви и млъкна. Авдотя Романовна пламна, но не наруши мълчанието си. Тя не бе казала нито дума, откакто заговориха за Лужин.

А без нейната подкрепа на Пулхерия Александровна явно не й достигаше решителност. Най-после, като се запъваше и непрекъснато поглеждаше към дъщеря си, тя заяви, че нея сега извънредно много я безпокои едно обстоятелство.

— Вижте какво, Дмитрий Прокофич… — започна тя. — Аз ще бъда съвсем откровена с Дмитрий Прокофич, нали, Дунечка?

— Разбира се, мамо — каза внушително Авдотя Романовна.

— Работата е следната — забърза Пулхерия Александровна, сякаш планина й бяха свалили от плещите, като й позволиха да сподели мъката си. — Днес, много рано, получихме от Пьотр Петровия бележка в отговор на нашето вчерашно известие за пристигането ни. Виждате ли, той вчера трябваше да ни посрещне, както беше обещал, на гарата. Вместо това на гарата бе изпратен да ни посрещне някакъв лакей с адреса на тази квартира и да ни покаже пътя, а Пьотр Петрович поръчал да ни предадат, че ще дойде тук, при нас, днес сутринта. Вместо това днес сутринта получихме ето тази бележка… Най-добре прочетете я сам; тук има нещо, което много ме безпокои… вие сега сам ще видите какво е това нещо и… кажете ми откровено мнението си, Дмитрий Прокофич! Вие най-добре познавате характера на Родя и можете да ми дадете най-добър съвет. Предупреждавам ви, че Дунечка вече всичко е решила веднага, но аз още не знам как да постъпя и… и все ви чаках.

Разумихин разгъна бележката, с вчерашна дата, и прочете следното:

„Уважаема госпожо Пулхерия Александровна, имам честта да ви уведомя, че поради появили се внезапно препятствия не можах да ви срещна на гарата и изпратих с тази цел човек, твърде енергичен. Съответно ще се лиша от честта да се видя с вас и утре сутринта поради неотложна работа в Сената и за да не попреча на семейната ви среща с вашия син и на Авдотя Романовна — с брат й. А ще имам честта да ви посетя и да ви поздравя във вашата квартира именно утре, точно в осем часа вечерта, към което се осмелявам да добавя убедителната си и, ще кажа още, настоятелна молба на нашата среща да не присъства Родион Романович, тъй като той неокачествимо и неучтиво ме обиди при вчерашното ми посещение, когато го сварих болен, и освен това имам нужда от обстойно обяснение лично с вас по известен въпрос, относно който желая да науча собственото ви становище. Имам честта при това предварително да ви уведомя, че ако въпреки молбата ми срещна Родион Романович, то ще бъда принуден незабавно да се отстраня, и тогава вече се сърдете на себе си. Пиша това предвид обстоятелството, че Родион Романович, който при посещението ми изглеждаше толкова болен, след два часа изведнъж е оздравял и следователно, щом излиза от къщи, може да дойде и при вас. Убедих се в това със собствените си очи в квартирата на един премазан от коне пияница, който умря от последното, на чиято дъщеря, момиче с известно поведение, той даде вчера към двадесет и пет рубли под предлог, че са за погребението, което твърде ме учуди, знаейки с каква мъка събрахте вие посочената сума. Като изказвам особеното си уважение към Авдотя Романовна, моля ви да приемете чувствата на почтителна преданост