Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Разумихин се събуди на другия ден към осем часа загрижен и сериозен. Много нови и непредвидени недоумения възникнаха у него тази сутрин. Той не беше и мислил преди, че ще се събуди някога така. Помнеше до най-малките подробности всичко, което се беше случило вчера, и разбираше, че с него е станало нещо необикновено, че е получил едно съвсем непознато впечатление, че запалилата се в него мечта е крайно неосъществима — така неосъществима, че той дори се засрами от нея и бързо премина към други, по-насъщни грижи и въпроси, останали му в наследство от „вчерашния триж проклет ден“.

Най-ужасният му спомен беше: колко „долен и гаден“ се показа той вчера не само за това, че беше пиян, а защото от глупаво прибързана ревност беше ругал пред девойката, използвайки положението и, нейния годеник, без да познава не само взаимните им отношения и задължения, но дори без да познава достатъчно и самия човек. Пък и какво право имаше да съди за него така прибързано и безогледно? И кой го беше викал за съдник! И нима може такова същество като Авдотя Романовна да се свърже с недостоен човек заради пари? Значи и той има достойнства. Мебелираните стаи? Но откъде пък наистина можеше той да знае какви са тези мебелирани стаи? Нали им приготвя жилище… Пфу, колко долно е всичко това! И какво оправдание е туй, че е бил пиян? Глупаво извинение, което още повече го унижава! Във виното е истината — и именно истината излезе на бял свят, „тоест цялата мръсотия на завистливото му грубо сърце излезе на бял свят“! И нима изобщо на него, Разумихин, му е позволена такава мечта? Какво е той в сравнение с такава девойка — той, пияният скандалджия и вчерашният самохвалко? „Нима е възможно такова цинично и смешно съпоставяне?“ Разумихин страшно се изчерви при тази мисъл и изведнъж за проклетия в същия миг ясно си спомни как им казваше вчера на стълбите, че хазайката ще започне да го ревнува от Авдотя Романовна… това беше вече непоносимо. Той с все сила удари с юмрук по кухненската печка, нарани си ръката и изби една тухла.

„Разбира се — промърмори след минута с някакво чувство на самоунижение, — разбира се, вече няма да мога да залича и поправя всички тия гадости… следователно няма защо да мисля за тях, затова да отида, без дума да кажа, и… да изпълня дълга си… също без дума да кажа, и… и да не моля за извинение, и нищо да не говоря, и… и, разбира се, сега всичко е свършено!“

Но все пак, като се обличаше, огледа костюма си по-внимателно от обикновено. Други дрехи нямаше; а и да имаше, може би не би ги облякъл — „така, нарочно нямаше да ги облека“. Но всеки случай не трябва да бъде циник и мръсен немарливец — няма право да оскърбява чувствата на другите, още повече че те, другите, самите имат нужда от него и го викат. Той внимателно изчетка костюма си. А ризите му бяха винаги сносни; в това отношение беше особено чистоплътен.

Тази сутрин се изми старателно — при Настася се намери сапун, изми си косата, врата и особено ръцете. Но когато се стигна до въпроса да обръсне ли четината си или не (Прасковя Павловна имаше чудесни бръсначи, останали още от покойния господин Зарницин), той просто с ожесточение бе решен отрицателно: „Нека си стои! Ако си помислят, че съм се избръснал за… да, непременно ще си помислят! За нищо на света!“

И… и главно, такъв е груб, мръсен, обноските му са кръчмарски; е… е, да речем, знае, че и той, макар и малко, но все пак е порядъчен човек… но какво толкова да се гордее, че е порядъчен човек? Всеки трябва да бъде порядъчен човек, дори нещо повече, и… и все пак (той не е забравил това) и той е вършил такива работи… не безчестни, но все пак!… А какви помисли е имал! Хм… и всичко това да постави редом с Авдотя Романовна! Но по дяволите! Нека! „Да, и нарочно ще бъда такъв мръсен, циничен, грубиян и все ми е едно! Още повече ще бъда!…“

В такива монолози го завари Зосимов, който беше преспал в гостната на Прасковя Павловна.

Той си отиваше вкъщи и на тръгване бързаше да намине при болния. Разумихин му докладва, че онзи спи като заклан. Зосимов нареди да не го будят, докато сам не се събуди. А той обеща да намине към десет-единадесет часа.

— Само че дали ще си бъде вкъщи — добави Зосимов. — Тю, дяволска работа! Над собствения си болен нямаш власт, върви, че лекувай! Не знаеш ли той ли ще отиде при тях или те ще дойдат тук?

— Мисля, че те — отговори Разумихин, разбрал целта на въпроса. — И ще говорят, разбира се, за семейните си работи. Аз ще си отида. Ти като лекар, разбира се, имаш повече права от мене.