— Да, да, вие сте права, аз се самозабравих, срамувам се — опомни се Разумихин, — но… но… вие не можете да ми се сърдите, че говоря така! Защото аз говоря искрено, а не защото… хм!… това би било подло; с една дума, не за това, че аз ви — хм! — ех, тъй да бъде, не трябва, няма да кажа защо, не смея!… А ние одеве всички разбрахме, когато той влезе, че този човек не е от нашата среда. Не защото дойде накъдрен от фризьор, не защото бързаше да покаже колко е умен, а защото е шпионин и спекулант; защото е чифутин и позьор и това личи. Вие мислите, че е умен! Не, той е глупак, глупак! Е, кажете, подхожда ли ви той? О, Боже мой! Ето какво, госпожи — спря се той изведнъж, вече по стълбите към стаите, — макар онези у дома до един да са пияни, но пък са честни, и макар че лъжем, защото и аз лъжа, но ще стигнем в края на краищата и до истината, защото вървим по благороден път, а Пьотр Петрович… не върви по благороден път. Аз, въпреки че ги ругах сега с последни думи, но ги уважавам всички; дори Заметов, макар не че го уважавам, го обичам, защото е паленце! Даже това говедо Зосимов — защото е честен и си разбира от работата!… Но стига, всичко е казано и простено. Простено? Нали? Хайде да вървим. Зная го аз този коридор, идвал съм. Ето тук, в трети номер, имаше скандал… А вие в коя сте? Кой номер? Осми? Е, хайде, заключете се и никого не пускайте. След четвърт час ще се върна с новини, после, след още половин час — със Зосимов, ще видите! Довиждане, тичам!
— Боже мой, Дунечка, какво ще стане? — каза Пулхерия Александровна на дъщеря си тревожно и изплашено.
— Успокойте се, мамичко — отговори Дуня, сваляйки шапчицата и наметката си; — Бог ни изпрати този господин, макар да е излязъл направо от някакъв гуляй. На него може да се разчита, уверявам ви. И всичко, което той вече е направил за брат ми…
— Ах, Дунечка, Господ знае ще дойде ли! И как можах да се реша да оставя Родя!… И никак, никак не си представях, че така ще го намеря! Колко беше суров, сякаш не ни се зарадва…
Очите й се насълзиха.
— Не, не е така, мамо. Вие не забелязахте, все плачехте. Той е много разстроен от тежката болест и това е причината за всичко.
— Ах, тази болест! Какво ще стане, какво ще стане! И как говори той с тебе, Дуня! — каза майката, като търсеше плахо да прочете в очите на дъщеря си всичките й мисли, но вече поуспокоена от това, че именно Дуня защитава Родя и, значи, му е простила. — Уверена съм, че утре той ще се опомни — добави тя, изпитвайки я докрай.
— А пък аз съм уверена, че той и утре ще говори същото… за това — отсече Авдотя Романовна и, разбира се, с това разговорът свърши, защото това беше въпросът, по който Пулхерия Александровна извънредно много се боеше да говори. Дуня се приближи до майка си и я целуна. Майка й, без да говори, силно я прегърна. После седна и зачака тревожно да се върне Разумихин, като плахо следеше дъщеря си, която, скръстила ръце и също в очакване, започна да се разхожда замислено напред-назад из стаята. Такова ходене от единия край на стаята до другия в размисъл беше стар навик на Авдотя Романовна и майката винаги някак се страхуваше да прекъсва в такива моменти мислите й.
Разумихин, разбира се, беше смешен със своята внезапна, пламнала в пияно състояние страст към Авдотя Романовна; но ако някой видеше Авдотя Романовна, особено сега, когато се разхождаше из стаята със скръстени ръце, тъжна и замислена, може би щеше да го оправдае независимо от особеното му състояние. Авдотя Романовна беше изключително красива — висока, удивително стройна, силна, самоуверена, което се чувстваше във всеки неин жест и което впрочем ни най-малко не намаляваше мекотата и грацията на движенията й. В лицето тя приличаше на брат си, но можеше да бъде наречена дори красавица. Косата й беше тъмноруса, малко по-светла, отколкото на брат й, очите — почти черни, искрящи, горди и в същото време понякога, в отделни моменти — необикновено добри. Тя беше бледа, но не болезнено; от лицето й лъхаше свежест и здраве. Устата й беше малка, а долната устничка, свежа и алена, беше леко издадена напред заедно с брадичката — единствената неправилност в това прекрасно лице, която обаче му придаваше особена характерност и между впрочем някаква надменност. Изразът на лицето й винаги беше по-скоро сериозен, отколкото весел, замислен; затова пък колко отиваше на това лице усмивката, колко му отиваше смехът — весел, младежки, безгрижен! Естествено беше пламенният, откровен, простоват, честен, силен като великан и пиян Разумихин, никога невиждал подобно нещо, от пръв поглед да си загуби ума. Освен това случаят сякаш нарочно от първия път му показа Дуня в прекрасен миг на любов и радост от срещата с брат й. Той видя освен това как долната й устничка потрепера от негодувание в отговор на дръзките и неблагородно-жестоки заповеди на брат й — и не можа да устои.
Читать дальше