Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Ах, какво говорите!

— Пък и Авдотя Романовна не бива да остане сама в онази стая без вас! Помислете къде живеете! Та не можа ли този подлец Пьотр Петрович по-добра квартира да ви… А впрочем, знаете ли, аз съм малко пиян и затова… го ругая; не обръщайте…

— Но аз ще отида при хазайката — настояваше Пулхерия Александровна, — ще я помоля да ни даде, на мене и на Дуня, подслон за тази нощ. Аз не мога да го оставя така, не мога!

Те говореха това на стълбището, на площадката точно пред вратата на хазайката. Настася им светеше от долното стъпало. Разумихин беше извънредно възбуден. Само преди половин час, като изпращаше Расколников, макар и излишно бъбрив, което съзнаваше, той беше съвсем бодър и почти трезвен въпреки огромното количество вино, изпито тази вечер. А сега беше едва ли не в някакъв възторг и в същото време сякаш всичкото изпито вино отново изведнъж с удвоена сила го удари в главата. Той стоеше с двете дами, хванал и двете за ръце, увещаваше ги и им изтъкваше доводи с изумителна откровеност и навярно за по-голяма убедителност почти на всяка дума силно, силно, като в преса, стискаше до болка ръцете и на двете и като че поглъщаше с очи Авдотя Романовна, без ни най-малко да се стеснява от това. От болка те от време на време издърпваха ръцете си от неговата огромна и костелива лапа, но той не само че не забелязваше, но още по-силно ги теглеше към себе си. Ако те му бяха заповядали сега заради тях да се хвърли от стълбите надолу с главата, той веднага би изпълнил това, без да разсъждава и без да се колебае. Пулхерия Александровна, дълбоко разтревожена за своя Родя, макар да чувстваше, че младият човек е прекалено ексцентричен и прекалено силно й стиска ръката, не искаше да забелязва всички тези ексцентрични подробности, защото в същото време той беше за нея провидение. Въпреки че също беше разтревожена, Авдотя Романовна, която не беше страхлива по характер, изумено и дори почти уплашено срещаше горящите с див огън погледи на приятеля на брат си и само безпределната доверчивост, внушена от разказите на Настася за този странен човек, я спираше да не дръпне майка си и да избягат от него. Тя разбираше също, че сега вече не могат и да избягат от него. Впрочем след десетина минути тя доста се успокои: Разумихин имаше способността за един миг целият да се разкрие, в каквото и настроение да беше, така че всички много скоро разбираха с какъв човек имат работа.

— Не бива да отивате при хазайката, това е ужасна глупост! — извика той с желанието да убеди Пулхерия Александровна. — Макар че сте му майка, ако останете, ще го вбесите и тогава дявол знае какво ще стане! Чуйте, ето какво ще направя: сега при него ще поседи Настася, а аз ще ви заведа двете у вас, защото не може сами да вървите по улицата; тук, в Петербург, в това отношение… Но по дяволите!… После от вас веднага тичам тук и след четвърт час, давам ви честната си дума, ще ви донеса новини; как е, спи или не и прочие. После, чуйте! После от вас — веднага у дома, имам гости, всичките пияни, взимам Зосимов — това е докторът, който го лекува, той сега е у дома, не е пиян; той не е пиян; той никога не е пиян! Замъквам го при Родка и после веднага — при вас, значи, за един час вие на два пъти ще имате новини за него — и от доктора, разбирате ли, от самия доктор; това вече е по друго! Ако е зле, кълна ви се, сам ще ви доведа тук, а ако е добре, ще си легнете да спите. А аз тази нощ ще нощувам тук, в коридора, той няма и да чуе, а на Зосимов ще кажа да нощува у хазайката, за да е подръка. Е, кой му е по-необходим сега — вие или докторът? Нали докторът е по-полезен, по-полезен? Тогава вървете си вкъщи! А при хазайката е невъзможно; за мене е възможно, а за вас е невъзможно: няма да ви пусне, защото… тя е глупачка. Ще вземе да ме ревнува от Авдотя Романовна, ако искате да знаете, пък и от вас също… Но от Авдотя Романовна непременно. Това е съвсем, съвсем особен характер! Впрочем аз също съм глупак… По дяволите! Да вървим. Вярвате ли ми? Е, вярвате ли ми или не?

— Да вървим, мамо — каза Авдотя Романовна. — Той положително ще направи така, както обещава. Той веднъж вече е спасил брат ми, а ако е вярно, че докторът ще се съгласи да пренощува тука, какво по-хубаво?

— Ето вие… вие… ме разбирате, защото сте ангел! — извика във възторг Разумихин. — Да вървим! Настася! Веднага горе и стой там при него, със свещ; аз след четвърт час ще дойда…

Пулхерия Александровна, макар и ненепълно убедена, вече не се противеше. Разумихин ги хвана двете подръка и ги помъкна по стълбите. Впрочем той я безпокоеше: „Макар да е пъргав и добър, ще може ли да изпълни това, което обещава? В това състояние!…“