Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Расколников се привдигна и седна на дивана.

Той леко махна на Разумихин да прекъсне потока от несвързани и горещи утешения, отправени към майка му и сестра му. Хвана и двете за ръце и близо две минути мълчаливо се вглеждаше ту в едната, ту в другата. Майката се изплаши от погледа му. В този поглед се четеше до болка силно чувство, но същевременно и нещо неподвижно и дори сякаш безумно. Пулхерия Александровна заплака.

Авдотя Романовна беше бледа, нейната ръка трепереше в ръката на брат й.

— Идете си… с него — каза той с треперещ глас, сочейки Разумихин, — до утре, утре всичко… Отдавна ли сте пристигнали?

— Тази вечер, Родя — отговори Пулхерия Александровна, — влакът ужасно закъсня. Но, Родя, аз за нищо на света няма да си отида сега! Ще остана тук, при тебе…

— Не ме мъчете! — промълви той, като махна раздразнено с ръка.

— Аз ще остана при него — извика Разумихин, — нито за минута няма да го оставя, и да вървят по дяволите всички ония, да си трошат главите! Там президентства чичо ми.

— Как, как ще ви се отблагодаря! — започна Пулхерия Александровна, стискайки отново ръцете на Разумихин, но Расколников пак я прекъсна.

— Аз не мога… не мога — нервно повтаряше той, — не ме мъчете! Стига, идете си… Не мога!…

— Хайде, мамо, поне от стаята да излезем за минута — прошепна изплашената Дуня. — Явно го измъчваме.

— Нима няма и да го погледам, след трите години! — заплака Пулхерия Александровна.

— Почакайте! — спря ги той пак. — Вие все ме прекъсвате, а моите мисли се бъркат… Видяхте ли се с Лужин?

— Не, Родя, но той вече знае, че сме пристигнали. Ние научихме, Родя, че Пьотр Петрович е бил така добър да те навести днес — добави Пулхерия Александровна малко плахо.

— Да… беше така добър… Дуня, аз одеве казах на Лужин, че ще го изритам по стълбите, и го пратих по дяволите…

— Какво говориш, Родя! Ти сигурно… ти не искаш да кажеш… — започна уплашено Пулхерия Александровна, но замълча, като гледаше Дуня.

Авдотя Романовна втренчено се вглеждаше в брат си и чакаше да види какво ще последва. И двете бяха вече уведомени за спречкването от Настася, доколкото тя бе успяла да го разбере и предаде, и се бяха измъчили в недоумение и очакване.

— Дуня — продължи с усилие Расколников, — аз не желая този брак и затова ти трябва още утре, щом видиш Лужин, да му откажеш — и да не се е вестил повече.

— Боже мой! — извика Пулхерия Александровна.

— Братко, помисли какво говориш! — разпалено започна Авдотя Романовна, но веднага се сдържа. — Може би сега не си в състояние, изморен си — кротко каза тя.

— Не съм на себе си? Не… Ти се омъжваш за Лужин заради мен. А аз жертви не приемам. И затова до утре напиши писмо… с отказ… Сутринта ми го дай да го прочета — и край!

— Аз не мога да го направя! — извика девойката обидена.

— С какво право…

— Дунечка, и ти си нервна, стига, утре… Не виждаш ли — изплаши се майката, като се спусна към Дуня. — Ах, по-добре да си вървим!

— Не е на себе си! — завика пияният Разумихин. — Иначе как би посмял! Утре ще забрави всички тия глупости… А днес наистина го изгони. Така си беше. Е, и оня се разсърди… Ораторства тука, перчеше се със знанията си, но си отиде с подвига опашка…

— Значи, истина е? — извика Пулхерия Александровна.

— До утре, братко! — със страдание каза Дуня. — Да вървим, мамо… Довиждане, Родя!

— Чуй, сестро — повтори той след тях с последни усилия, — аз съм на себе си; този брак е низост. Нека да съм подлец, но ти не бива… някакъв си… и аз, макар да съм подлец, но такава сестра няма да смятам за сестра. Или аз, или Лужин! Вървете…

— Но ти си полудял! Деспот! — изрева Разумихин, ала Расколников вече не отговори, а може би и нямаше сили да отговори. Той легна на дивана и се обърна към стената, напълно изнемощял. Авдотя Романовна с любопитство погледна Разумихин; черните й очи святкаха; Разумихин чак потръпна от този поглед. Пулхерия Александровна стоеше слисана.

— Аз за нищо на света не мога да си отида! — шепнеше тя на Разумихин едва ли не в отчаяние. — Ще остана тук, където и да е… изпратете Дуня.

— И ще развалите всичко — също пошепна Разумихин, излизайки от кожата си. — Да идем поне на стълбището, Настася светни ни! Кълна ви се — продължи той полушепнешком, вече на стълбището, — че одеве той нас, мене и доктора, едва не ни наби! Разбирате ли? Самия доктор! И докторът отстъпи, за да не го дразни, и си отиде, а аз останах долу да пазя, но той се облякъл и офейкал. И сега ще офейка, ако го дразните, посред нощ, и ще направи нещо със себе си…