Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Расколников жадно слушаше. Пияният Разумихин се бе разбъбрал.

— Тогава припаднах, защото беше задушно и миришеше на блажна боя — каза Расколников.

— И обяснява! И не само от боята: възпалението се е подготвяло през целия месец; Зосимов е свидетел! А колко смачкано се чувства сега това момченце, просто не можеш да си представиш! „Аз, — казва, — не струвам колкото кутрето на този човек!“ Колкото твоето, тоест. Той, брат, понякога проявява добри чувства. Но урокът, урокът, който си му дал днес в „Кристалният дворец“, това е връх на съвършенството! Че ти отначало така си го изплашил, просто си го раздрусал! Та ти почти си го накарал отново да повярва в цялата тази безобразна измислица и после изведнъж си му се изплезил. „На — значи, — ядец!“ Страшно! Той сега е смазан, унищожен! Майстор си, ей Богу, заслужават си го. Ех, защо не съм бил там! Сега ужасно те чакаше. Порфирий също иска да се запознае с тебе…

— А… и той ли вече… Ами защо ме обявиха за луд?

— Тоест не за луд. Аз, брат, май много се раздрънках пред тебе… Поразило го е, разбираш ли, одеве това, че тебе единствено този въпрос те интересува; сега е ясно защо те интересува; предвид всички обстоятелства… и как това ти е подействало тогава и се е смесило с болестта… Аз, брат, съм малко пиян, само че, дявол го знае, той си има там някаква своя мисъл… Нали ти казвам: побъркал се е на тема душевни болести. Но ти плюй на това…

Около половин минута и двамата мълчаха.

— Слушай, Разумихин — заговори Расколников, — искам да ти кажа направо: сега бях при мъртвец, един чиновник умря… дадох там всичките си пари… и освен това мене ей сега ме целуна едно същество, което, дори ако наистина бях убил някого, пак щеше… с една дума, видях там и друго едно същество… с огнено перо… но впрочем започвам да дрънкам глупости; много съм слаб, подкрепи ме… сега и стълбите…

— Какво ти е? Какво ти е? — питаше разтревожен Разумихин.

— Свят ми се вие малко, но не е там работата, а в това, че ми е така тъжно, така тъжно! Като на жена… вярно! Погледни, какво значи това? Погледни! Погледни!

— Какво има?

— Не виждаш ли? В стаята ми свети, виждаш ли? През пролуката…

Те вече стояха на предпоследната площадка, пред вратата на хазайката и отдолу наистина се виждаше, че в стаичката на Расколников свети.

— Странно! Може би е Настася — предположи Разумихин.

— По това време тя никога не влиза при мене и после отдавна вече спи, но… все ми е едно! Сбогом!

— Какво приказваш? Ще те изпратя, заедно ще влезем!

— Зная, че ще влезем заедно, но ми се ще тук да ти стисна ръката и тук да се сбогувам с тебе. Хайде, дай си ръката, сбогом!…

— Какво ти става, Родя?

— Нищо: да вървим; ще бъдеш свидетел…

Те се заизкачваха по стълбите и на Разумихин му мина през ума, че Зосимов всъщност може би е прав. „Ех! Разстроих го аз с дърдоренето си!“ — каза си той. Изведнъж, приближавайки към вратата, те чуха в стаята гласове.

— Но какво става тук? — извика Разумихин.

Расколников пръв стигна до вратата и широко я отвори, отвори я и замръзна на прага.

Майка му и сестра му седяха на дивана и го чакаха вече от час и половина. А защо той най-малко за тях бе помислил и най-малко тях очакваше да види, макар днес повторно да научи, че те са тръгнали, на път са и всеки момент ще пристигнат? През целия този час и половина те в надпревара бяха разпитвали Настася, която и сега стоеше пред тях и вече беше успяла да им разкаже всичко от игла до конец. Загубиха ума и дума от страх, когато чуха, че днес е „избягал“, болен и, както пролича от разказа, сигурно трескав! „Божичко, какво става с него!“ И двете бяха плакали, и двете бяха изтърпели кръстни мъки през този час и половина очакване.

Радостно, възторжено възклицание посрещна появата на Расколников. И двете се спуснаха към него. Но той стоеше като мъртъв; внезапна непоносима мисъл го порази като гръм. И ръцете му не се повдигнаха да ги прегърне; не можеха. Майка му и сестра му го притискаха в обятията си, целуваха го, смееха се, плачеха… Той пристъпи, олюля се и се строполи на пода в безсъзнание.

Уплаха, ужасени викове, стонове… Разумихин, който стоеше на прага, се втурна в стаята, сграбчи болния със силните си ръце и веднага го сложи на дивана.

— Няма нищо, няма нищо! — викаше той на майката и сестрата. — Това е припадък, това е дребна работа! Докторът току-що каза, че вече е по-добре, че е съвсем здрав! Вода! Ето той вече идва на себе си, ето свести се!…

И като хвана Дунечка за ръката, така че насмалко да й я изкълчи, заведе я да види, че „ето той вече се е свестил“. И майката, и сестрата гледаха на Разумихин като на провидение, с умиление и благодарност; те вече бяха чули от Настася какво е бил за техния Родя през цялото време на болестта му този „пъргав младеж“, както го нарече същата вечер в интимен разговор с Дуня самата Пулхерия Александровна Расколникова.