Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— А, това сте вие? — обърна се той към него.

— Умря — отговори Расколников. — Идва докторът и свещеникът, всичко е наред. Не тревожете много нещастната жена, тя и без това е туберкулозна. Окуражете я, ако можете, с нещо… Защото, зная, вие сте добър човек… — добави той с насмешка, като го гледаше право в очите.

— Как само сте се изцапали с кръв — каза Никодим Фомич, забелязал при светлината на фенера няколко влажни петна върху жилетката на Расколников.

— Да, изцапах се… целият съм в кръв! — каза с особен израз Расколников, после се усмихна, кимна и заслиза по стълбите.

Той слизаше полека, без да бърза, целият разтреперан, но без да съзнава това, изпълнен с ново, необятно чувство на изведнъж нахлул бликащ и могъщ живот. Това чувство можеше да се сравни с чувството на осъдения на смърт, комуто изведнъж неочаквано се съобщава, че е помилван. На средата на стълбите го настигна свещеникът, който си отиваше вкъщи. Расколников мълчаливо му направи път да мине; те безмълвно се поздравиха. Но когато слизаше вече по последните стъпала, той чу изведнъж зад себе си бързи крачки. Някой искаше да го настигне. Беше Полинка; тя тичаше подире му и го викаше: „Чакайте! Чакайте!“

Той се обърна към нея. Тя се спусна надолу по последните стъпала и се спря точно пред него, едно стъпало по-горе. От двора проникваше мътна светлина. Расколников различи слабичкото, но мило личице на момиченцето, което му се усмихваше и весело, по детски, го гледаше. То беше дотичало с поръчка, която явно и на него самото му харесваше.

— Чакайте, как се казвате? И още: къде живеете? — попита Поля забързано, със задъхано гласче.

Той сложи двете си ръце на раменете й и я загледа някак щастливо. Така приятно му беше да я гледа — и той не знаеше защо.

— А кой ви изпрати?

— Ами изпрати ме сестра ми Соня — отговори момиченцето, като се усмихна още повече.

— Сигурен бях, че ви е изпратила сестра ви Соня.

— Мене и мама ме изпрати. Когато сестра ми Соня ме изпращаше, мама също дойде и ми каза: „Тичай по-скоро, Полинка!“

— Вие обичате ли сестра си Соня?

— Нея най-много я обичам! — някак особено уверено каза Полинка и усмивката й изведнъж стана по-сериозна.

— А мен ще ме обичате ли?

Вместо отговор той видя приближаващото се към него личице на момиченцето и пълните устнички, наивно протегнати, за да го целунат. Изведнъж тъпичките като клечици ръце го прегърнаха силно, силно, главата се склони на рамото му и момиченцето тихо заплака, притискайки все повече и повече лицето си към него.

— За татенцето ми е мъчно! — проговори то след минута, вдигайки разплаканото си личице и изтривайки сълзите с ръце. — Напоследък все такива нещастия ни се случват! — добави тя неочаквано с онзи особено важен вид, който усърдно си придават децата, когато поискат изведнъж да заговорят като „големите“.

— А татко обичаше ли ви?

— Лидочка обичаше най-много — продължи то много сериозно и без да се усмихва, вече съвсем както приказват големите, — обичаше я, защото е малка, и още, защото е болна, и на нея винаги й носеше подарък, а нас ни учеше да четем, а мене по граматика и закон Божий ме учеше — добави с достойнство, — а мама нищо не казваше, но ние знаехме, че тя обича това, и татенцето знаеше, а мама иска френски да ме учи, защото е вече време да получа образование.

— А да се молите знаете ли?

— О, разбира се, че знаем! Още отдавна; аз, защото съм вече голяма, се моля сама, наум, а Коля и Лидочка — заедно с мама и на глас; първо казват „Богородице“, а после още една молитва: „Боже, прости и благослови сестра ни Соня“, а после още: „Боже, прости и благослови нашия втори татко“, защото по-старият ни татко вече е умрял, а пък този ни е втори, а ние и за онзи се молим.

— Поличка, аз се казвам Родион; помолете се някой път и за мен: „и за раба Родион“ — нищо повече.

— Целия ми бъдещ живот ще се моля за вас — каза разпалено момиченцето и изведнъж пак се засмя, хвърли се към него и пак силно го прегърна.

Расколников му каза името си, даде му адреса и обеща на другия ден непременно да дойде. Момиченцето се прибра в пълен възторг от него. Наближаваше единадесет, когато той излезе на улицата. Пет минути по-късно стоеше на моста, точно на същото място, от което се беше хвърлила жената.

„Стига! — произнесе той решително и тържествено. — Край на миражите, край на лъжливия страх, край на привиденията!… Съществува живот! Нима сега не живях? Не е умрял още животът ми заедно със старицата! Царство й небесно и стига, миличка, време ти беше да си починеш! Сега ще настъпи царството на разсъдъка и светлината, и… и на волята, и на силата… и ще видим сега! Сега ще се преборим! — Добави той предизвикателно, сякаш се обръщаше към някаква тъмна сила и я предизвикваше. — А пък аз вече бях готов да живея на метър пространство!