Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— А… а… — сочеше я той разтревожен. Искаше да каже нещо.

— Какво има? — извика Катерина Ивановна.

— Босичка е! Босичка! — изговори той, сочейки с безумен поглед босите крачета на момиченцето.

— Мълчи-и-и! — извика нервно Катерина Ивановна. — Знаеш защо е босичка!

— Слава Богу, докторът — извика зарадван Расколников.

Влезе докторът — спретнато старче, немец, озърна се недоверчиво; приближи се към болния, измери пулса му, внимателно опипа главата и с помощта на Катерина Ивановна разкопча напоената с кръв риза и оголи гърдите на болния. Гърдите му бяха целите обезобразени, премазани и разкъсани; няколко ребра от дясната страна бяха счупени. Отляво, точно над сърцето, имаше зловещо, голямо жълтеникаво-червено петно — жесток удар с копито. Докторът се намръщи. Стражарят му разказа, че колелото е закачило премазания и го е влачило и въртяло по улицата тридесетина крачки.

— Чудно, че изобщо е дошъл в съзнание — пошепна тихо докторът на Расколников.

— Какво ще кажете? — запита го той.

— Сега ще умре.

— Няма ли никаква надежда?

— Ни най-малка! Предсмъртни мигове… При това и главата е много опасно ранена… Хм. Може да му се пусне кръв… но… безполезно ще бъде. След пет-десет минути непременно ще умре.

— Тогава по-добре му пуснете кръв!

— Добре… Впрочем, предупреждавам ви, че ще е съвсем безполезно.

В това време пак се чуха стъпки, тълпата в коридора направи път и на прага се появи свещеникът със светите дарове побеляло старче. Още от улицата беше отишъл да го извика един стражар. Докторът веднага му отстъпи мястото си и те си размениха многозначителни погледи. Расколников помоли доктора да почака още малко. Той сви рамене и остана.

Всички се отстраниха. Изповедта беше съвсем кратка. Умиращият едва ли разбираше нещо; а можеше да произнася само откъслечни неясни звуци. Катерина Ивановна взе Лидочка, свали момченцето от стола и като отиде в ъгъла до печката, коленичи, а децата накара да коленичат пред нея. Момиченцето само потреперваше, а момченцето, застанало на голите си коленца, отмерено вдигаше ръчичка, кръстеше се широко и правеше поклони до земята, удряйки чело, което явно му доставяше особено удоволствие. Катерина Ивановна хапеше устни и сдържаше сълзите си; тя също се молеше, от време на време оправяше ризичката на детето и успя да намести върху прекалено разголените рамене на момиченцето кърпата, която извади от скрина, без да стане и без да прекъсне молитвата си. В това време вратите на вътрешните стаи пак започнаха да се отварят от любопитни. А в коридора зрителите — квартирантите от цялото стълбище, ставаха все повече и повече, но не престъпваха прага на стаята. Само една свещ осветяваше цялата сцена.

В тази минута от коридора през тълпата бързо се промъкна Полинка, която беше ходила да вика сестра си. Тя влезе, като едва си поемаше дъх от бързото тичане, свали шала, намери с поглед майка си, приближи се до нея и каза: „Иде, навън я срещнах!“ Майка й я сложи на колене до себе си. През тълпата безшумно и плахо се промъкна девойка и внезапната й поява в тази стая, сред нищетата, дрипите, смъртта и отчаянието бе странна. Тя също беше в дрипи; дрехите й бяха от най-евтините, но натруфени по уличен вкус, според правилата, установени в този специален свят, с ярко и позорно подчертана цел. Соня се спря в коридора пред прага, но не го прекрачваше и гледаше като зашеметена, сякаш без нищо да съзнава, и забравила за своята купена на вехто копринена, неприлична тук пъстра рокля с прекалено дълъг и смешен шлейф и извънредно широк кринолин, който запречваше цялата врата, и за светлите си обувки, и за омбрелката 11 11 Чадърче (фр.). , непотребна нощем, но която тя бе взела със себе си, и за смешната кръгла сламена шапчица с ярко огненочервено перо.

Изпод тази момчешки накривена шапчица се показваше слабо, бледо и изплашено личице с разтворена уста и със застинали от ужас очи Соня беше дребна на ръст, към осемнадесетгодишна, слабичка, но доста хубавичка блондинка, с прекрасни сини очи Тя гледаше втренчено леглото, свещеника; тя също беше задъхана от бързане. Най-после шушукането, някои думи, казани в тълпата, навярно стигнаха до нея. Тя сведе очи, прекрачи прага и застана в стаята, но пак до вратата.

Изповедта и причестяването свършиха. Катерина Ивановна пак отиде до леглото на мъжа си. Свещеникът се отдръпна и на излизане се обърна, за да каже на Катерина Ивановна няколко напътствени и утешителни думи.